— Какво ви посъветва? — питам.
— Да не казвам нищо, което може да ме замеси, не че изобщо знам каквото и да било. Няма и да подпиша клетвена декларация, няма да реагирам и на призовка. Никой съд във Флорида не може да ме задължи.
— Не ви моля за нищо подобно.
— Хубаво. Казахте, че искате да поговорим за нощта, когато попаднахме в засада. Какво ви е известно?
— Разполагаме с копие на досието от щатската полиция във Флорида. По Закона за достъп до информация. Така че сме наясно с основното, знаем какво сте казали на следователите.
— Добре. Наистина не им казах всичко, както сигурно се досещате. Уцелиха ме в рамото и лежах в болницата два дни, преди да говоря с някого. Имах време да помисля. Разбирате ли, Поуст, сигурен съм, че Фицнър е организирал засадата и ни е изпратил там. Сигурен съм също, че целта беше Кени, но са искали да убият и мен, и без малко да успеят, просто ми провървя.
— Провървяло ви е?
Брус вдига ръка, моли ме да почакам.
— Беше тесен чакълест път, от двете страни на който имаше гъста гора. В три през нощта беше много тъмно. Нападнаха ни от двете страни и отзад, бяха няколко лоши момчета с оръжие. Както си карахме и се смеехме безгрижно, най-неочаквано задното стъкло се строши, по страничните прозорци заваляха куршуми и настана истински ад. Не помня да съм спирал колата, но явно съм го направил, преместил съм скоростния лост на „паркиране“ и съм се изстрелял през вратата в канавката, докато по колата се сипеха куршуми и рикошираха отвсякъде. Чух Кени, когато го улучиха. В тила. Служебният ми револвер беше зареден и готов за стрелба, но беше тъмно като в рог. И най-неочаквано стрелбата секна, както и беше започнала. Чувах хора да се движат в гората. Негодниците не си бяха тръгнали. Приближаваха се. Надникнах между някакви бурени, мярнах силует и стрелях. Уцелих го. Беше хубав изстрел, Поуст, тогава ме биваше. Той изпищя и извика нещо, но не беше на испански. Не, нищо подобно, южняците веднага ги разпознавам. Нещастникът беше отраснал в радиус от осемдесет километра от Сийбрук. Онези изведнъж се изправиха пред проблем — тежкоранен човек от техните, може би дори мъртъв. Той се нуждаеше от помощ, но къде можеха да отидат? Мен не ме интересуваше. Те обаче отстъпиха, оттеглиха се, изчезнаха в гората. После забелязах кръв на лявата си ръка. Няколко минути по-късно, може би пет, може би трийсет, пропълзях покрай колата и намерих Кени. Страшна гледка. Куршумът беше проникнал отзад, а изходната рана беше разкъсала половината му лице. Беше уцелен няколко пъти и в гърдите. Взех пистолета му, пропълзях десетина метра покрай канавката, направих си малко гнезденце и се притаих. Дълго се ослушвах, но чувах само нощните шумове. Нямаше луна, цареше непрогледен мрак. Според архива на диспечерите съм се обадил в четири и две минути и съм съобщил, че сме попаднали в засада и Кени е мъртъв. Фицнър пристигна пръв, което ми се стори наистина странно. Както се беше появил пръв и в кантората на Русо.
— Сигурно е бил в гората и е командвал парада — предположих.
— Вероятно. Откараха ме в болницата и превързаха раната ми, не беше сериозна. Само драскотина. Помолих за обезболяващи и ми биха инжекция. Казах на лекарите, че не искам да говоря с никого ден-два, и те ме предпазиха от посетители. Когато Фицнър най-сетне дойде заедно с момчетата от щатската полиция, не им разказах, че съм уцелил един от нападателите, чийто майчин език определено не беше испански.
— Защо?
— Фицнър искаше смъртта и на двама ни, Поуст. Искаше да елиминира Кени, защото той знаеше нещо, а понеже и аз бях в колата, трябваше да свитне и мен. Не можеше да рискува да остави свидетел. Замисли се, Поуст. Шериф, избран от хората, на когото цялата общност има доверие, изпраща двама от подчинените си в засада с намерението и двамата да загинат. Ето това е Брадли Фицнър.
— Знаете ли, че той още е жив?
— Не ми пука. Вече двайсет години нямам вземане-даване с него.
— Какво му казахте в болницата?
— Всичко, освен че съм уцелил един от нападателите. Това не съм го признавал пред никого и ще отрека, ако вие го повторите.
— Значи все още се страхувате?
— Не, Поуст, не се страхувам. Просто няма да рискувам да си навлека неприятности тук.
— Нищо ли не научихте за човека, когото сте уцелили?
— Нищо. Беше преди появата на интернет, по-трудно беше да го открия. Поразрових се, колкото да разбера, че на онази дата в болницата в Тампа са приети две жертви на престрелка. Единият бил прострелян от нападател, който впоследствие заловили. Другият бил намерен мъртъв на някаква уличка. Не можех да докажа нищо, затова изгубих интерес. Някъде по онова време със съпругата ми решихме да напуснем града.