Навлизаха все по-навътре в Долината. Яздеха бавно през високата, потъмняла от зимата трева. Сред обширното открито пространство се издигаха големи дървета и натежалите им от устрема на напъпилите листа клони нетърпеливо очакваха нежната целувка на стопления от слънцето въздух.
— Е, момче, какво ще кажеш? — рече Белгарат, след като пояздиха около една левга.
— Къде са кулите? — учтиво попита Еранд.
— Малко по-нататък. А ти откъде знаеш за кулите?
— Ти и Поулгара говорехте за тях.
— Подслушването е лош навик, Еранд.
— Нима това беше личен разговор?
— Не, предполагам, че не е.
— Тогава значи не е било подслушване, нали?
Белгарат се обърна рязко и погледна през рамо момчето, което седеше зад него.
— Твърде интересен довод за млад човек като тебе. Как ти хрумна?
Еранд сви рамене.
— Просто така. Те винаги ли пасат тук? — И момчето посочи десетина червеникавокафяви елена, които се хранеха спокойно наблизо.
— Правят го, откакто се помня. Присъствието на Алдур не позволява на животните да си нанасят вреди.
Минаха край две красиви кули, свързани с почти ефирен мост, образуващ грациозна дъга. Белгарат обясни на момчето, че те принадлежат на Белтира и Белкира, вълшебниците близнаци, между чиито умове имало толкова тясна връзка, че единият винаги завършвал изречението, започнато от другия. След малко минаха край друга кула, изработена така изящно от розов кварц, че сякаш се носеше като скъпоценен розов камък сред потрепващия въздух. Тази кула, каза му Белгарат, била на гърбавия Белдин, който заобикалял собствената си грозота с толкова изтънчена красота, че човек не можел да си поеме дъх.
Най-сетне стигнаха до ниската удобна кула на Белгарат и слязоха от коня.
— Е — рече старецът, — пристигнахме. Хайде да се качим горе.
Стаята на върха на кулата беше голяма, кръгла и невероятно задръстена с най-различни предмети. Белгарат я огледа и очите му придобиха израз на човек, победен от своя враг.
— Ще ми трябват седмици… — измърмори той.
Много неща в помещението привлякоха погледа на Еранд, но той знаеше, че потъналият в мрачно настроение Белгарат не би пожелал нито да му покаже, нито да му обясни нещо. Момчето отиде до камината, намери потъмняла пиринчена лопатка и метла с къса дръжка, после коленичи пред изцапания със сажди отвор, който земна насреща му като пещера.
— Какво правиш? — попита го Белгарат.
— Дурник казва, че първото нещо, което човек трябва да направи на ново място, е да запали огън.
— О, така ли, така ли?
— Това обикновено не е кой знае колко трудна задача, но все пак е някакво начало — а щом човек започне, останалата част от работата не изглежда толкова огромна. Дурник е много умен за такива неща. Имаш ли кофа или някакъв сандък за изхвърляне на отпадъци?
— Значи настояваш да изчистиш камината?
— Ами да… искам да кажа, да, ако нямаш нищо напротив. Много е мръсна, не мислиш ли?
Белгарат въздъхна.
— Поул и Дурник вече са те заразили, момче — отбеляза той. — Направих опит да те спася, но лошото влияние в крайна сметка винаги побеждава.
— Сигурно имаш право — съгласи се Еранд. — Та къде каза, че е кофата?
До вечерта двамата разчистиха около камината малък полукръг, като междувременно намериха две кресла, няколко стола и една здрава маса.
— Сигурно нямаш нищо за ядене, а? — рече Еранд с тъжен копнеж в гласа. Стомахът недвусмислено му подсказваше, че вече наближава вечеря.
Белгарат вдигна поглед от пергаментовия свитък на стария ръкопис, който току-що бе измъкнал изпод едно от канапетата.
— Какво? — попита той. — О, да. Почти бях забравил. Ще идем при близнаците. Те сигурно са сложили на огъня нещо вкусно.
— Те знаят ли, че ще отидем?
Белгарат сви рамене.
— Всъщност това няма никакво значение, Еранд. Научи, че приятелите и семейството са тъкмо затова — човек трябва да им се натрапва. Това е едно от основните правила, ако желаеш да изживееш живота си, без да се напрягаш особено. С други думи, когато всичко останало се провали, намери, подкрепа при приятели и роднини.
Двамата вълшебници Белтира и Белкира буквално щяха да заподскачат от радост, че ги виждат, а „нещото на огъня“ се оказа ароматна яхния. Поне толкова вкусна, колкото можеше да излезе от кухнята на Поулгара. Когато Еранд изказа мнението си по този въпрос, Белгарат изглеждаше развеселен.