— Още ли е жив? — попита задъхано Гарион ковача.
Дурник обърна по гръб неподвижното тяло на Улфгар и с вещина повдигна единия му клепач.
— Жив е. — отвърна ковачът. — Ударих го доста внимателно.
— Добре — рече Гарион. — Да го вържем. И да вържем и очите му.
— Това пък защо?
— И двамата го видяхме, че използва магьосничество. Следователно вече разполагаме с отговор на един от въпросите си. Според мен ще му е малко по-трудно да прави такива неща, ако не вижда онова, срещу което насочва магията си.
Дурник обмисли за миг думите на приятеля си, после завърза ръцете на изпадналия в безсъзнание човек и каза:
— Мисля, че си прав.
25.
След пленяването на Улфгар волята за съпротива на неговите последователи се прекърши. Въпреки че някои от по-фанатизираните продължаваха да се сражават, повечето хвърлиха оръжието си и се предадоха. Войниците на Гарион ги обкръжиха и ги поведоха през заснежените окървавени улици към централния площад.
Силк и Джевълин разпитаха за няколко минути един навъсен пленник с окървавена превръзка на главата. След това отидоха при Гарион и Дурник, надвесени над пленника си, който все още бе в безсъзнание.
— Той ли е това? — попита с любопитство Силк, лъскайки разсеяно един от пръстените си в предницата на сивия си жакет.
Гарион кимна.
— Не изглежда толкова впечатляващ, нали?
— Голямата каменна къща ей там е негова — каза Джевълин и посочи една квадратна сграда с червени керемиди.
— Вече не — отвърна Гарион. — Сега е моя.
Джевълин се усмихна за миг.
— Бихме искали да я претърсим най-щателно — продължи началникът на драснианското разузнаване. — Хората понякога забравят да унищожат важни неща.
— Можем да отнесем и Улфгар там — рече Гарион. — Трябва да го разпитаме.
— Ще отида да доведа останалите ни приятели — предложи Дурник и свали шлема си. — Мислите ли, че вече е достатъчно безопасно да доведем Поул и останалите дами в града?
— Би трябвало — отвърна Джевълин. — Единствено в югоизточната част все още има огнища на съпротива.
Дурник кимна и тръгна през площада.@
Гарион, Силк и Джевълин вдигнаха отпуснатото тяло на чернобрадия мъж и го понесоха към къщата, пред която, издигнато на висок кол, се развяваше знамето с мечката. Един ривански войник стоеше на пост край няколко пленници, сгушени окаяно един до друг до стълбището.
— Ще ми направиш ли една услуга? — обърна се Гарион към войника.
— Разбира се, ваше величество — отговори воинът и отдаде чест.
— Отсечи това нещо. — Гарион кимна към пилона.
— Веднага, ваше величество. — Войникът се засмя. — Трябваше и сам да се сетя.
Внесоха Улфгар в една богато обзаведена стая. Навсякъде из нея бяха разхвърляни пергаменти. В голямата каменна камина също имаше цяла купчина смачкани свитъци. Ала камината беше студена.
— Добре — измърмори Джевълин. — Прекъснали сме го и не е успял да изгори нищо.
Силк огледа стаята. Стените бяха украсени с изящни гоблени в тъмни цветове, а зелените килими на пода бяха дебели и меки. Всичките кресла бяха тапицирани с яркочервено кадифе, а незапалените свещи стояха в сребърни свещници, прикрепени към стените.
— Добре си е живял — измърмори дребничкият мъж.
— Да съберем документите — предложи Джевълин. — Искам да ги прегледам.
Гарион остави шлема и меча си на пода, свали тежката ризница и уморено се отпусна на едно меко канапе.
— Чувствам се напълно изтощен — измърмори той. — Сякаш не съм спал цяла седмица.
Силк сви рамене.
— Това е една от привилегиите на хората, издаващи заповеди.
Вратата се отвори и влезе Белгарат.
— Дурник каза, че мога да те намеря тук — подхвана той и отметна качулката на старото си износено наметало. След това прекоси стаята и побутна отпуснатото тяло в ъгъла. — Не е мъртъв, нали?
— Не е — отвърна Гарион. — Просто Дурник го приспа със сопата си.
— Защо сте сложили превръзка на очите му? — попита старият вълшебник.
— Защото използваше магии. Помислих си, че няма да е зле, ако покрием очите му с нещо.
— Зависи от това дали наистина е овладял това изкуство.
— Можеш ли да го събудиш? — попита Силк.
— Нека го направи Поул. Нейното докосване е по-нежно от моето. Не искам да му счупя нещо.
Най-сетне всички се събраха и Белгарат седна на един стол, сложен точно пред пленника, и мрачно каза:
— Добре, Поул. Събуди го.
Поулгара свали синьото си наметало, коленичи до пленника и хвана главата му с ръце. За миг Гарион долови тих, шепнещ звук и усети в гърдите си прилив на нежност. Улфгар изстена.