— Виж в кухнята — отвърна Силк. — Спомена, че бил гладен. Струва ми се, че и Белдин отиде с него.
Кухнята не бе засегната от всеобщия грабеж, предприет от хората на Ярблек, които, изглежда, се интересуваха повече от плячката, отколкото от храната. Двамата стари вълшебници се бяха разположили удобно на една маса и довършваха остатъците от печено пиле.
— А, Гарион — дружелюбно каза Белгарат. — Влизай и сядай при нас.
— Мислиш ли, че тук някъде има нещо за пиене? — попита Белдин и изтри пръстите си в предницата на туниката си.
— Би трябвало — отвърна Белгарат. — Та това е кухня в края на краищата. Защо не погледнеш в ей онзи долап?
Белдин стана и тръгна към долапа.
Гарион погледна през прозореца към обвитите в пламъци къщи навън и каза:
— Пак заваля сняг.
— Мисля, че трябва да се махнем оттук възможно най-бързо — изсумтя Белгарат. — Не желая да прекарам зимата тук.
— Аха! — възкликна Белдин от долапа и след миг се появи победоносно усмихнат с малко буренце в ръце.
— Я първо го опитай — рече му Белгарат. — Може да е оцет.
Белдин постави бурето на земята и изби дъното му с юмрук. След това облиза пръстите си и примлясна.
— Не — оповести той. — Определено не е оцет. — Вълшебникът прерови един шкаф наблизо и извади три глинени чаши.
— Е, братко — попита Белгарат. — какви са плановете ти?
Белдин загреба от буренцето с една от чашите.
— Възнамерявам да видя дали ще мога да открия Харакан. Ще ми се да го убия преди да се върна в Малореа. Не бива човек като него да се прокрадва зад гърба ти, когато минаваш по тесни улички.
— Значи отиваш в Малореа? — Белгарат откъсна едно крилце от пилето на масата.
— Това е единственото място, където можем да получим сигурни сведения за този Зандрамас. — Белдин се оригна.
— Според Джевълин това е даршивско име — намеси се Гарион.
Белдин изсумтя.
— Това може да ни е от полза. Ще започна оттам. Не успях да се добера до нищо в Мал Зет, а онези безумци в Каранда изпадаха в несвяст всеки път, щом споменавах това име.
— Опита ли в Мал Яска?
— Нямаше как. Урвон е окачил портрета ми по всички стени в града. Не зная защо се страхува, че някой ден ще се появя и ще изтръгна пет-шест метра от червата му.
— И защо ли?
— Обещах му, затова.
— Значи ще отидеш в Даршива?
— Да, след като благополучно пратя Харакан под земята. Ако разбера нещо за Зандрамас, ще ти пратя вест.
— Отваряй си очите и се оглеждай за точни преписи на малореанските свещени книги и на предсказанията от Ашаба — напомни му Белгарат. — Според сборника тъкмо в тях трябва да открия ключ за решаването на загадката.
— И какво ще предприемете?
— Ще тръгнем за Нийса. Там ще видим дали Кълбото на Алдур може да открие следите на моя правнук.
— Фактът, че някакъв ривански пастир е видял нийсански кораб, е неубедителна причина да поемеш в тази посока, Белгарат.
— Зная, но засега това е единствената информация, с която разполагаме.
Гарион разсеяно откъсна няколко парчета от пилето, на което по-хубавите мръвки вече липсваха, и ги сложи в устата си. Изведнъж осъзна, че е гладен като вълк.
— Ще вземеш ли и Поулгара? — попита Белдин.
— Нямам такова намерение. Съвсем вероятно е Гарион и аз да се откъснем от събитията в кралството. Затова тук на север е необходим стабилен човек, способен да контролира положението. Сега алорните се чувстват силни и имат нужда от твърда ръка, която да не им позволи да вършат пакости.
— Това е нормално състояние за алорните. Разбираш, че Поулгара няма да е доволна, когато й кажеш, че трябва да остане, нали?
— Разбирам — отвърна Белгарат и лицето му помрачня. — Може би просто ще й оставя бележка. Миналия път това свърши прекрасна работа.
— Само се постарай около нея да няма нещо чупливо, когато получи бележката ти — засмя се Белдин. — Като например големи градове и планински вериги. Чух какво се е случило, когато получила последната ти бележка.
Вратата се отвори и Барак надникна в кухнята.
— А — избоботи той, — тук значи сте били. Дойдоха двама души, които искат да ви видят. Мандорален ги открил в покрайнините на града. Много странна двойка.
— Какво имаш предвид под думата „странна“? — попита Гарион.
— Мъжът е огромен като замък. Ръцете му са дебели колкото стволове на дърво, но не може да говори. Момичето наистина е хубаво, но сляпо.
Белгарат и Белдин бързо се спогледаха.
— Откъде знаеш, че е сляпа? — попита Белгарат.
— Върху очите й е вързано парче плат — вдигна рамене Барак.
— Най-добре веднага да отидем и да поговорим с нея — рече Белдин и стана. — Никоя пророчица не би дошла в тази част от света, ако не става дума за нещо изключително важно.