Пазителите на Завета

Комбинация от десет и седем.

— А другият текст? — попитах аз.

— Също толкова непроницаем. Разшифровах го, но не съм имал време да го анализирам и интерпретирам. Текстът трябва да е бил написан за читатели, които могат да разберат препратки, които ние не разбираме.

Терйе зачете своя предварителен превод:

„Благородни Пазители, вие, които четете тези свещени руни, вие единствени знаете, че свещената руническа роза на Асим и тайните мистични руни на църковния кръст ще ви заведат до свещената гробница и най-свещения от всички лежи в първото отделение. Благородни Пазители, вие, които разгадавате мистериите на символите, вие единствени ще намерите руническия камък в последния гроб на руническата роза, където лежи епископ Рудолф. Благородни Пазители, вие, които знаете тайната история, вие единствени знаете, че руническият камък ще ви разкрие мистичните символи на руните, хармония, картината зад олтара.“

5.

— Аз съм ужасен човек!

Сира Магнус още не се бе разбудил напълно. Когато нахлух с преводите на Терйе, той седеше до кухненския прозорец и пиеше кафе. Изглеждаше ужасно. Както много от нас, той се бе поддал на меланхолията и самосъжалението. От опит знаех, че когато човек е в такова настроение, той не бива да бъде насилван да прави каквото и да било. Аз си налях малко от току-що свареното кафе, което бе пълно с недосмлени зрънца, и седнах на кухненската маса.

— Слушай — казах аз, пъхайки захарна бучка в устата си, — това, което ти наричаш кражба, не е нищо повече от временно заемане на пергаментите. И всичко това в името на науката.

Въздишката му бе тежка като Деня на Страшния съд.

— Магнус, утре ще отида в института и лично ще регистрирам откритието. Те ще проявят разбиране. Така този товар ще бъде смъкнат от сърцето ти.

— Наистина ли вярваш, че милостивият дар на прошката няма граници?

— Приятелю…

— Не ме познаваш толкова добре, колкото си мислиш. Има още. Аз…

— Кажи ми тогава. Не може да е нещо толкова ужасно!

— Трябва да дадем кодекса на института.

— Разбира се. Когато двамата с теб свършим работата си с него. Аз ще говоря с тях. След това както институтът, така и Господ Бог, могат да теглят чертата под това, което си направил.

— Бьорн… поканих и други хора да дойдат. Утре.

— Какви хора?

— Изпуснах се. Разприказвах се твърде много.

— Кой ще дойде?

— Експерти. От института „Шимър“. Искат да изследват пергаментите.

— Казал си на института „Шимър“?

Бях имал вземане-даване с института „Шимър“ след вълнуващото откритие на Кивота на свещените тайни в едно поле близо до манастира „Верне“ в Йостфол. Това е един от водещите теологични изследователски центрове в света, който се намира в една скалиста пустиня в Близкия изток.

— Сега не ми се навлиза в подробности. Може би по-късно. Но от института са изпратили хора.

— Тогава по-добре да започваме веднага! Не бива да им даваш кодекса!

— Те просто искат да го разгледат.

— Така казват. Ще ти предложат цяло състояние за него.

Той понечи да отвърне нещо, но само поклати глава.

— Имам новини, които ще подобрят настроението ти.

Аз му показах страницата с превода на Терйе на текста, който бе успял да разшифрова през нощта. След това му го прочетох. Посочих препратката към „Сагата на Светия кръст“.

— Проклет да съм! — възкликна той. След това глътна остатъка от кафето си и изплю недосмлените зрънца. — Хайде! Имаме работа за вършене!