— Какво са откраднали? — пита ме.
— Древен ръкопис.
— Искате да кажете, че Сира Магнус е бил убит заради някакъв ръкопис?
— Не просто някакъв ръкопис. Codex Snorri.
— Какво е това?
— Колекция от пергаменти с текстове, датиращи от единадесети до тринадесети век.
Тишина.
— Написани от Снори?
Мускулен спазъм във веждата на старшия инспектор.
— Дълга история.
Чайка прелита край прозореца отвън, след това се спуска стремително към земята, търсейки нещо за ядене.
— Доколкото знам, ръкописите на Снори се пазят в исландската колекция от ръкописи на института „Арни Магнусон“ в Рейкявик — казва инспекторът.
— Не всички. Някои. Има други ръкописи в Копенхаген, Упсала, Утрехт.
— И един в Рейкхолт, в къщата на Сира Магнус?
— Той го откри едва преди няколко седмици.
— А това откритие бе ли оповестено?
— Днес. Затова отидох в Рейкявик. Преди да го намеря убит.
— Според вас кой е откраднал ръкописа?
— Същите хора, които са го убили.
— Защо са го откраднали?
— За да го продадат, предполагам. Ръкопис от Снори би бил изключително ценен за всеки колекционер.
— Разбирам.
За щастие в момента полицаи от Рейкявик пътуват насам. Мисля си, че старши полицейският инспектор не желае да се замесва в разследване на убийство и изчезване на национално съкровище.
— Проектът, върху който сте работили… — започва той.
— Доста е сложно.
— Опитайте все пак.
— Работихме върху теорията, че Снори е оставил тайни инструкции в текстовете си.
— Тайни инструкции?
— Кодове. Карти. Свещена геометрия.
— Разбирам.
Няма никаква представа за какво говоря.
— Предполагаме — обяснявам аз, — че Снори е знаел, че предците ни са построили голям брой църкви, манастири, ферми, крепости, съобразно свещен геометричен порядък, основан върху питагорейската и неоплатониската философия и математика.
В собствените ми уши думите ми звучат така, сякаш смисълът им се е изгубил някъде по пътя между мозъка и езика ми.
— Нашите предци са използвали тези древни науки във всичко, от съставянето на карти, до строенето на викингски кораби и дървени църкви.
Воал от неверие се е спуснал пред очите на инспектора. Той спира да пише. Може би така е по-добре. Има много неща, които не му казвам. Има много неща, които не мога да му кажа. Защото не знам. Защото не разбирам. Не казвам нищо за кода, който вчера вечерта двамата със Сира Магнус успяхме да разбием. Понякога е по-добре да не казваш цялата истина.
— Аз не съм археолог — казва старшият инспектор. — Нито съм историк. Разбирам, че подобно откритие може да бъде много вълнуващо за вас, експертите, но на мен ми изглежда повече от невероятно някой да убие за него.
Този път аз мълча. Точно тази мисъл ми бе хрумнала и на мен.
Прекарвам следващия час и половина в опити да му обясня, но ставам все по-сигурен, че това, което му казвам, повече го обърква, отколкото му помага да разбере за какво говоря. Въпросите му са съвсем неадекватни. Убеден съм, че не разбира по-голямата част от това, което му казвам. Всъщност същото може да се каже и за мен.
По средата на разпита пристига детектив от Rikislogreglustjorinn, както наричат полицията тук в Исландия. Той хвърля прозрачен найлонов плик на масата пред инспектора. Очилата на Сира Магнус, които момчетата на старши инспектора не бяха успели да намерят на дъното на горещия извор. Инспекторът е обиден. Двамата влизат в съседния кабинет. Чувам разгорещения им разговор през стената. После се връщат и разпитът продължава. Детективът от столицата сяда до прозореца. Няколко пъти ме поглежда така, сякаш не е сигурен дали не ми хлопа дъската. След известно време ме пита къде съм бил по времето, когато Сира Магнус е умрял. Казвам му, че съм бил с професор Тран Сигурдсон в Института „Арни Магнусон“ в Рейкявик.
Веднага след това ме извеждат от стаята и ме вкарват в килия. Арестуват ли ме? Седя в килията четиридесет и пет минути, преди да се върнат. Едва сега детективът от Рейкявик се ръкува с мен и ми се представя. Когато исландец казва името си, то звучи така, сякаш устата му е пълна с мраморни топчета.