— Просто трябваше да проверим, че сте този, за когото се представяте, и да потвърдим вашата история.
— Мислили сте, че аз съм удавил Сира Магнус?
Нито един от двамата не ми отговаря. Най-накрая старшият инспектор казва:
— Моят колега от Rikislogreglustjorinn реши, че трябва да бъдете третиран като заподозрян, за да можете да разполагате с правата на заподозрян…
Думите са изпълнени с негодувание. Високопочитаният старши инспектор, блюстител на реда и уважаван член на обществото току-що е бил пренебрегнат от по-висш полицейски служител от столицата. Донякъде му съчувствам. Балансът на силите се е променил. Сега старшият инспектор е на моя страна. Двама срещу един.
Разпитът продължава. Казвам им дори по-малко от малкото, което знам. Старшият инспектор и детективът си водят бележки. Виждам как си записват някои ключови думи и фрази с напълно очевидна липса на интерес и скоро осъзнавам, че полицията в Боргарнес и Rikislogreglustjorinn никога няма да могат да проследят всички нишки, които двамата със Сира Магнус започнахме да разплитаме.
Значи трябва да го направя аз.
2.
Когато се връщам в Рейкхолт, вече се е свечерило.
Полицаите са завързали жълти пластмасови ленти с logregla, изписано върху тях около апартамента на Сира Магнус. Лентата пърха на силния северен вятър. Известно време стоя и я слушам. След това слизам при горещия извор.
Полицейските коли са изчезнали. Линейка е откарала Сира Магнус в института по съдебна медицина в Рейкявик. Патолозите там ще го нарежат на малки парчета, за да открият какво го е убило.
Но журналистите все още дебнат. Надушват кръв. Репортер от телевизия Stod 2 говори в микрофон, окъпан от светлините на две камери. Журналисти и фотографи от Morgunbladid, Frettabladid и GV кръстосват сцената на престъплението. За щастие не ме забелязват. Кръжат около горещия извор нетърпеливо и безцелно.
И през цялото време аз виждам Сира Магнус пред себе си. Опитвам се да разбера, да намеря обяснение. Накрая тръгвам към апартамента в Снорастофа.
3.
Веднага разбирам, че някой е бил там.
Апартаментът е точно толкова подреден, колкото когато излязох. Но имам чувствителен поглед. Знам точно къде и как оставям принадлежностите си. Като лаптопа ми, например. Бележките ми. Десният чорап с дупката на петата.
Някой е бил тук и е разглеждал вещите ми. Но не е взел нищо. Освен моето спокойствие.
Разбира се, може да е била полицията. Възможно е в Исландия да имат правото да претърсват апартамента на главния заподозрян, без да му казват. Но не бих изключил възможността да са били убийците на Магнус.
Обикалям апартамента, за да съм сигурен, че съм сам. Дърпам завесите. Поглеждам под леглото и в гардеробите. Проверявам мобилния си телефон на нощното шкафче. Имам две съобщения. Едното е гласова поща, другото е снимка. И двете са от Сира Магнус. Гласовата поща е записана в 13:42 часа, точно преди неговата смърт.
— Здравей, Бьорн, аз съм — казва гласът от гроба. Звучи развълнуван и напрегнат. — Онези чуждестранни експерти, за които ти казах… от института „Шимър“… в момента вървят към мен от паркинга. Доста голяма компания. Ще ти изпратя снимка. — Той се засмива нервно. — Ти познаваш някои от техните хора — разпознаваш ли някого? Просто ми се стори, че… О, не знам. Просто исках да знаеш. До скоро.
Снимката не е с много добро качество и е направена през прозореца на дневната, онзи с изглед към паркинга. На заден фон виждам возило 4×4. Към къщата вървят четирима мъже. Единият е голям колкото външна тоалетна.
Старшият инспектор ми казва, че е твърде късно, за да предприеме нещо във връзка с новата информация по случая. Ще дойде утре рано сутринта. Моли ме междувременно да му изпратя снимката.
Питам го дали полицаите са претърсвали апартамента ми.
— Не. Трябва ли? — добавя той и се засмива.
4.
Утринното слънце облива Рейкхолт с толкова ослепителна светлина, че градът изглежда преекспониран. Под гребените на вулканичните планини, окупирали хоризонта, се надига геотермична пара, образуваща дълги, криви спирали, които слабият бриз постоянно разсейва и смесва една с друга.
Затварям вратата и излизам на тревата пред Снорастофа. Тишината е абсолютна.
Веднъж посетих къщата, където Леонардо да Винчи бе живял като дете, и бях дълбоко развълнуван от мисълта, че Леонардо бе гледал към същите тоскански хълмове, покрити с маслинови дръвчета и лозя. Изпитвам същото чувство сега, загледан в Рейкхолт. Същите хълмове са изпълвали хоризонта, когато двадесет и седем годишният Снори е крачил тук. Тогава той вече е бил могъщ вожд.