Разбира се, че ще му кажа всичко, което знам. Не съм глупав. Няма да жертвам пръстите си, живота си или очите си за Тингвелирските свитъци. Но има два проблема. Първият е, че ще ме убият, независимо от всичко, а вторият е, че нямам никаква представа къде са свитъците. Мога да предположа, че лабораторията на Обществото, където ги държат, е някъде в Лондон, но спокойно може да е в Уелс. Или в Шотландия. Или в Мароко.
Какво ще ми причинят, когато им кажа, че не знам къде са свитъците? Дали ще счупят още пръсти, за да се уверят, че казвам истината? Несъмнено ще ме накарат да се обадя на някого от Обществото. Какво ли ще каже професор Лайлуърт, ако му се обадя ей така (Здрасти, Бьорн е) и го питам къде са Тингвелирските свитъци? В най-добрия случай ще осъзнае, че съм принуден да му задам този въпрос, а в най-лошия — да откаже да ми каже. Каквото и да се случи, свитъците и специалистите на Обществото ще се намират някъде другаде, когато Хасан и главорезите му се появят с тежката артилерия. И изобщо не се съмнявам, че аз ще бъда тук, в килията, в мрака, когато проверят дали съм ги излъгал или не.
Винаги съм бил страхливец по отношение на болката — зъболекари, възпаления на гърлото, мазоли, изтръгнати нокти. Никой не е страдал толкова, колкото съм страдал аз.
Мисълта за болката, която Хасан ще ми причини, кара стомаха ми да се бунтува. Иска ми се да заплача.
Дишам на пресекулки. Куратора хърка мирно.
Планът
1.
Този път не чувам стъпките. Чувам само превъртането на ключа в ключалката и упоритата съпротива на ръждивия механизъм.
Стягам се. Вече? Спирам да дишам. Сърцето ми спира да бие. Мозъкът ми замръзва, тялото ми се изпълва с една-единствена емоция: дива, примитивна паника.
Пантите проскърцват. Вратата се отваря.
Не мога да дишам. Гърлото ми се е свило.
Ослепителният лъч на фенер проблясва през отвора.
За секунда знам точно как се чувстват осъдените на смърт, преди да ги сложат на електрическия стол.
Изхленчвам.
— Шшшт — прошепва глас.
Беатрис.
Беатрис с дивата коса и красивата усмивка. Беатрис с блестящите очи.
Беатрис предателката.
Защо са ми я изпратили? Малката Беатрис?
— Бързо! — прошепва тя.
Куратора скача на крака.
— Беа! — възкликва той и я прегръща.
Трудно ми е да събера мислите и крайниците си едновременно.
— Пфу, каква воня! — казва Беатрис.
Какво се случва? Къде са охранителите? Къде е Хасан?
Уплашен и объркан, аз се дръпвам, колкото се може по-далече от отворената врата. Далече от Беатрис и страха, който тя олицетворява.
— Бьорн?
Лъчът на фенера ме блъсва в лицето като камшик и аз се свивам на топка.
Беатрис въздъхва.
— О, Бьорн.
О, Бьорн?
Примижавам на светлината.
— Скъпи Бьорн, още не си разбрал, нали?
Разбрал? Не отговарям. Скъпи Бьорн? Не съм разбрал.
Тя влиза в килията. Подава фенера на Куратора и ми помага да се изправя. Треперя като лист. И съм смутен от това, че треперя толкова силно. Иска ми се дори в лицето на смъртта да покажа поне малко достойнство. Не искам да бъда трепереща, хленчеща развалина в последните си мигове на земята.
Беатрис слага ръцете си на раменете ми и ме поглежда право в очите. Късогледите ми очи, които Хасан ще извади с палците си, преди да ме убие.
— Бьорн?
Поглеждам встрани.
— Здравей. Здравей, Бьорн.
— Какво искаш?
— О, Бьорн.
— Дошла си да гледаш ли? Докато Хасан ме измъчва?
Тя ме прегръща.
— Бьорн. Чуй ме. Бьорн! Бьорн!
— Какво?
— Преструвах се!
Преструвала се!
Така казва.
— Преструвах се, че съм на страната на Естебан.
Преструвала се.
Така казва.
— Не беше трудно. Знам ролята си до съвършенство. Целият ми живот е една дълга игра, в която Естебан е моят противник. Той… — Тя понечва да каже нещо, но се разколебава. — Онази вечер, когато Естебан изненада двама ви в библиотеката, един от охранителите, на когото плащам допълнително, за да… ами за да бъде на моя страна, ми каза какво става. Осъзнах, че трябва да се преструвам. Че трябва да вляза в ролята си. Нямах избор. Това бе единственият начин да разбера какво ще направи Естебан. Предложих му да заведа охранителите в мавзолея, за да може той да говори с теб насаме, преди да те хвърли в тъмницата. Естебан бе толкова щастлив, когато му предложих помощта си. Сега бяхме само двамата, сами срещу целия свят… Той е умно копеле, но що се отнася до мен… винаги е бил глупак. Винаги съм можела да го контролирам. Толкова е доверчив, че винаги се оставя да го надхитря. Винаги е бил такъв.