Долавям горчивина в гласа й.
— Откъде да знам, че в момента не се преструваш?
— Мисля, че знаеш това, Бьорн.
— Защо ме попита да ти кажа къде са Тингвелирските свитъци?
— Защото трябваше да се преструвам, че съм злата Беатрис, ледената кралица на Естебан.
— А ако ти бях казал?
— Бьорн, познавам те. Знаех, че нямаше да кажеш нищо.
— Казва истината, Бьорн — уверява ме Куратора. — Познавам Беатрис. Можеш да й се довериш.
— И дори да те бяха принудили да кажеш къде са — казва Беатрис, — за нас Тингвелирските свитъци не са от първостепенно значение.
— Кое е по-важно?
— Да спасим мумията и оригиналния ръкопис.
Все още не смея да им повярвам. Опитвам се да помисля. Защо да й вярвам сега? Но тялото ми вече е приело нейното обяснение. Усещам как мускулите ми се отпускат. Страхът се отдръпва. Не мога да устоя на тези топли очи. Тя нежно ме ощипва по бузата.
— Ето — казва и подава пистолет на Куратора.
— Всичко ли е уредено?
— Кое да е уредено? — питам аз.
— Всичко е готово — потвърждава Беатрис. — Никой не подозира нищо. Държах се напълно нормално. Дори лакирах ноктите си. Отидох до университета и се обадих на няколко приятели, както правя обикновено. Естебан няма представа. И през цялото време подготвях нещата под носа му.
— Какви неща?
— Наех търговски кораб и контейнер с контролирана околна среда, както и няколко тона захар и кафе, които да доставим в Италия.
Поглеждам я, объркан.
— Корабът се казва „Desideria“ — казва тя, — което означава „копнеж“.
Очевидно съм глупав, защото питам:
— Защо доставяме няколко тона захар и кафе до Италия?
Нито един от двамата не ми отговаря. Сигурно си мислят, че се шегувам.
— Освен това успях да намеря два идентични микробуса и съчленен камион — продължава Беатрис. — И купих четиринадесет чувала сладки картофи и две бъчви домашен ром. Подкупих служителите на митницата, охранителите и докерите от пристанището. Наех товарен самолет, който чака на летището. Говорих с професор Лайлуърт от Обществото, който ще помогне с група специалисти, бивши командоси, които ще долетят от Лондон. Всичко е готово.
— Страхотна работа! — казва Куратора.
— Нищо не разбирам! — казвам аз.
Двамата ме поглеждат с изумление.
— Бьорн, не може да не си спомняш нашия разговор — казва Беатрис. — Ще занесем мумията обратно в Египет. Ще се погрижим правилните хора да получат папирусовия ръкопис.
— И как ще успеем да направим това?
— Трябва да откраднем мумията и ръкописа. Не, „откраднем“ не е правилната дума. Ще си ги вземем. Ще изпълним мисията, която пазителите са изоставили преди петстотин години.
— Ще тръгваме ли?
Куратора стои на прага, нетърпелив.
— Да, нямаме много време.
Беатрис изтупва въображаем прах от рамото ми и ми подава патериците.
2.
Тръгваме по различен маршрут през мазето.
— Естебан държи охранител в началото на стълбището — обяснява Беатрис.
Мазето е лабиринт от тесни, тъмни коридори. Вървим дълго време. Гущери се стрелкат между краката ни по пода. Започвам да се тревожа, че сме се загубили в подземния лабиринт, но Беатрис завива наляво и надясно със самочувствието на човек, който знае прекрасно къде отива.
Здраво стиснал патериците си, аз подскачам след нея.
— Системата за сигурност е толкова модерна, че е почти невъзможно за външен човек да открадне мумията и ръкописа — казва ми тя. — Един непознат няма да успее да преодолее дори външната ограда. Дори катеричка не може да мръдне в парка, без някой от охранителите да забележи това. Но системата не предвижда възможността крадецът да е вътрешен човек. Като мен.