3.
Най-накрая стигаме стръмни, тесни стълби, които водят до първото мазе. След това пресичаме дълъг, тесен коридор, изкачваме второ стълбище и излизаме във фоайето на библиотеката.
— Първо ще вземем папирусовите свитъци. От тук насетне трябва да внимаваме за камери — обяснява ни Беатрис. — Има четиридесет и пет камери, които предават картина на петнадесет монитора на всеки десет секунди, така че мястото е под постоянно видеонаблюдение, както отвън, така и отвътре.
Не съм особено добър по математика, но успявам да изчисля, че има двадесет секунди, през които всяка камера не записва.
— Нямаме много време — посочва Куратора.
— Две камери покриват библиотеката — казва Беатрис. — Едната е в десния ъгъл на тавана, другата е по средата на библиотеката. И двете камери имат слепи точки. Вървете след мен. Не мърдайте, преди да ви кажа.
Трезорът
1.
Когато Беатрис ни дава знак, ние се промъкваме в библиотеката; или по-точно казано Беатрис и Куратора се промъкват, а аз се спъвам в ръба на дебелия килим, удрям рамката на вратата с рамото си и самата врата с едната си патерица, след което изръмжавам от болка. Беатрис се обръща и ме поглежда невярващо.
— Още никой не знае, че съм те пуснала от килията — порицава ме тя през стиснати устни. — В момента, в който някой разбере, с нас е свършено. Ако ни открият, никога няма да избягаме.
— Разбрах.
Притискаме се до стената между две порцеланови вази, в сляпата точка на камерата на тавана.
Когато червената лампичка на камерата изгасва, ние се промъкваме покрай рафтовете с книги до следващата сляпа точка. Беатрис трябва да пробяга разстоянието до скенера на ретини и бутоните за набиране на кода, за да отвори вратата на Свещената библиотека.
Не чувам аларми или забързани стъпки. Но сърцето ми бие толкова силно, че започвам да се чудя как Беатрис и Куратора не го чуват.
Затваряме вратата на Свещената библиотека и се залепяме за стената под камерата. Когато червената лампичка изгасва, Беатрис и Куратора хукват през библиотеката, аз по петите им.
Влизаме във фоайе, където виждам огромна стоманена врата. За щастие тук няма камери.
Беатрис доближава окото си до скенера, изчаква да светне зелено и след това набира двата шестцифрени кода. Всеки път, когато показалецът й натиска бутон, се чува електронно бипкане. Вратата изщраква.
Когато се отваря, отвътре блясва силна светлина.
— Ако Естебан е открил какво сме намислили, ще ни хванат сега — казва тя.
Влизаме в трезора.
Бялата стая ми напомня на хирургия. Тя е стерилна и студена; чувам постоянното жужене на климатика, а в средата на стаята има стоманена маса, върху която лежи кутия от невероятно дебело стъкло.
Беатрис отива до нея, аз я следвам. Гумените шипове на патериците ми скърцат по плочките на пода.
Под дебелите стъкла на кутията, между фино настроени инструменти, които измерват влажността и температурата, лежат шест папирусови свитъка.
На няколко места папирусите са се превърнали в нишковидна прах.
— Книгата на Моисей — казва Беатрис.
Аз се навеждам над масата и с благоговение разглеждам папирусите, гъсто изписани с йероглифи, които не мога да разчета.
Куратора почуква по стъклото с пръстите си.
— Ватиканът иска свитъците да се съхраняват тук, далече от любопитни очи и незаслужаващи доверие служители, които могат да разкрият съдържанието им на външни лица. От петстотин години Ватиканът плаща щедро на рода Родригес, за да пази ръкописите.
2.
Докато двамата с Куратора се бяхме забавлявали в тъмната килия, Беатрис бе подготвяла папирусите за транспортиране.
Под металната маса е скрила алуминиева кутия с шест специално направени отделения. Беатрис грижливо омотава папирусите в коприна, която е с подходящата еластичност, след което внимателно ги премества в техните направени по поръчка гнезда.
Алуминиевата кутия е толкова лека, че Куратора може да я носи сам. Излизаме от трезора и затваряме вратата, след това прекосяваме коридора към крилото, където живее обслужващият персонал. Там няма камери. На края на коридора ни чакат стълби, които отново ни отвеждат в мазето. Там има по-малък шанс да срещнем някого. Беатрис върви най-отпред с фенера, следвана от Куратора и алуминиевата кутия. Аз подскачам най-отзад.
Отново минаваме през лабиринта от подземни коридори. Нямам представа дали са същите, по които минахме първия път. Долу е тъмно и ми е трудно да различа един коридор от друг. Но Беатрис знае къде отиваме. Най-накрая тя отваря тежка метална врата, която скърца като във филм на ужасите, и влизаме в подземен гараж, осветен от силна неонова светлина.