Моисей… престолонаследникът Тутмос… принцът размирник…
Обвитото в лен тяло изглежда толкова крехко. Скръстените му ръце, почиващи върху хлътналия гръден кош… Да го местим, дори да го докосваме, би било едно истинско богохулство. Да нарушим хилядолетния му покой…
Беатрис затваря капака на ковчега. Двамата с Куратора го заключват.
— По-бързо! — крещи тя, опитваща се да надвика воя на алармата.
Грабваме златните дръжки, Беатрис и Куратора отпред, аз отзад. Вдигаме ковчега от саркофага.
Бях се притеснил, да не би да е твърде тежък за носене, но ковчегът е лек като перце.
2.
Придържайки ковчега колкото се може по-хоризонтално, тримата слизаме по стъпалата и пресичаме мавзолея. Шумът от стъпките ни е заглушен от алармата. Куратора държи вратата на задната стаичка отворена и след като минаваме през нея, той я затръшва.
Ушите ми звънтят. Честотата на алармата е избрана така, че да уврежда слуха и мозъка.
Слизаме по стълбите, водещи до металните врати. Беатрис и Куратора вдигат ковчега над главите си, а аз се навеждам така, че наклонът да не е твърде голям. Влача патерицата след себе си и тя подскача надолу по стълбите.
Очаквам всеки момент да се сблъскаме с охранител или дори по-лошо — с Естебан или Хасан.
На долния етаж алармата се превръща в далечен дразнител. Беатрис сканира ретината си и чака зелената светлина.
Нищо.
— Могат ли да ни заключат тук? — питам аз.
— Разбира се — отвръща Беатрис. — Цялата система се управлява от централата на охраната, която се намира на първия етаж.
— Винаги отнема известно време — казва Куратора.
Известно време…
След това зелената светлина се включва. Беатрис набира кода. Чуваме електронното жужене, след това вратата се отваря и ние хукваме навън.
Тичаме по коридора, балансирайки ковчега помежду си. Една от лампите на тавана примигва. Подметките на обувките ни шляпат по пода. Пулсът ми барабани в ухото ми.
Когато Куратора отваря вратата на гаража, аз очаквам да видя батальон охранители, готови да стрелят. Но гаражът е празен, с изключение на слабата миризма на дизелово гориво и моторно масло. От стената звъни старомодна аларма, точно като тези, които известяваха началото на междучасието в училище.
Пренасяме ковчега до микробуса „Кока-кола“. Беатрис отваря задната врата.
3.
Хасан седи на една от седалките в микробуса.
Лицето му е безизразно. Изглежда като управител на малък клон на банка в затънтено градче. Един от онези управители, които не ти дават парите, от които отчаяно се нуждаеш, защото не разполагаш с правилния формуляр, подпечатан от властите в двете държави.
Плешивата му глава блести, дори в сумрака на микробуса. Мустакът му е добре подстриган и лъскав. Носи бяла риза, синя вратовръзка и перфектно изгладен сив костюм.
Тримата с Куратора и Беатрис не помръдваме. Не издаваме звук. Зяпаме Хасан и го чакаме да направи нещо. Стискам златната дръжка на ковчега до болка.
Той не е въоръжен. Но е толкова огромен, че не изпитва нуждата да се притеснява от това. Свикнал е да получава това, което иска.
Има нещо в него, което го прави да изглежда като човек, който е напълно неуязвим.
Но не е.
4.
Отначало не разбирам откъде идва изстрелът.
Силен, остър пукот, който отеква между бетонните стени. Двамата с Беатрис подскачаме.
Хасан отваря устата си, лицето му се сгърчва. Червена роза разцъфва на бялата му риза.
От устата му се чува гъргорене. По ъгълчетата й се появява розова пяна.
Хасан пада по очи на пода на микробуса със силен, тъп трясък.
Куратора изважда ръката си от джоба.
Държи пистолета, който Беатрис му даде.
В сакото му дими малка дупка.
— Трябваше да го направя — казва той.
Внимателно поставяме ковчега на земята и се опитваме да издърпаме тялото на Хасан навън. Но той е твърде тежък. Тримата го дърпаме едновременно, но въпреки това не можем да го помръднем.
— Нямаме време за това — казва Беатрис.
Така че го оставяме там, където е.
— Нямах избор — казва Куратора. — Нали? — добавя той. — Не. Нямах никакъв избор.
— Нямаше никакъв избор — отвръщаме в един глас двамата с Беатрис.
Вдигаме ковчега в микробуса и го вкарваме в дървения сандък, след което го покриваме с елова вата.