— Още откакто бяхме деца, ти винаги си вярвал, че аз ти се възхищавам, че те обичам. Но истината е, че аз винаги съм те ненавиждала, Естебан.
— Беатрис…
— И знаеш много добре защо. Ти си извратен. Винаги си бил извратен. Само ти не осъзнаваш това.
По бузите й се стичат сълзи.
— Върни се вкъщи с мен, скъпа Беатрис. Вкъщи в двореца.
— Никога!
— Мястото ти е в двореца. С мен.
Няколко секунди Естебан се бори с нещо неизречено, което само за миг преминава като сянка през лицето му. После гласът му се втвърдява.
— Ако не дойдеш с мен доброволно, ще съм принуден да те накажа. Нима мислиш, че не знаех какво си наумила? Нима мислиш, че щях да ти позволя да отплаваш на този кораб? Не съм глупак. Знам как да държа очите и ушите си отворени. Както виждаш, зад мен има осем въоръжени мъже. Всички те са опитни войници. В двата хамъра разполагаш с шестима горили от Обществото, най-вероятно въоръжени с МР5. Вие тримата сигурно също имате по един пистолет. Нямате никакъв шанс. Приятелите ти ще бъдат неутрализирани за секунди. Но никой няма да докосне теб, Беатрис, знаеш това. Аз никога не бих те наранил.
Пеликанът на вълнолома ни обръща гръб, преглъща и прави няколко несигурни крачки към кораба.
— Предположих, че ще ме наблюдаваш — казва Беатрис.
— Познаваш ме толкова добре, сладка моя.
— Така че изготвих резервен план.
Естебан накланя главата си на една страна.
— План, който нямаше откъде да знаеш. Който никога нямаше да разкриеш.
Виждам изненада в очите му.
Пеликанът се опитва да реши дали да отлети или не.
Командосите сякаш изникват от нищото. Десетима са се крили на кораба. Още десетима върху контейнерите. Четирима или петима на покрива на най-близкия склад. Въоръжени са до зъби, с всичко, от узита до автомати и пушки.
Естебан се засмива нервно.
— Добре, Беатрис, много добре.
Пеликанът разгъва крилете си и се хвърля от вълнолома. Приземява се във водата с плясък.
Естебан гледа сестра си с изражение, което е трудно за разчитане.
Бавно, сякаш е под вода, той слага ръка на устните си и изпраща въздушна целувка на Беатрис.
3.
Всичко се случва изключително бързо.
Естебан светкавично бърка във вътрешния си джоб. Мъжете му веднага вдигат автоматите си.
Но командосите са по-бързи.
Изстрели огласят пристанището: десет или двадесет оглушителни пукота.
Естебан се олюлява известно време, преди да падне и да се свие като зародиш в локва от собствената си кръв.
Тялото му се сгърчва няколко пъти, след което замръзва неподвижно.
Беатрис се тресе от ридания.
Главорезите на Естебан също лежат мъртви. Нито един от тях не бе имал време да стреля.
— Аз също не съм глупачка, Естебан — казва Беатрис горчиво.
— Беатрис… — прошепвам аз.
— Шшшт, не сега.
Един от униформените командоси се приближава.
— Извинете ме, госпожо — казва той. — Всичко е по план, нали?
— Да, направете това, което обсъдихме.
— Обсъдихме? — питам аз.
— Да се махаме оттук.
— Но…
Беатрис взима ръката ми.
— Не ти трябва да знаеш повече, Бьорн.
— Искам да знам повече. Това винаги е бил моят проблем.
Тя се засмива.
— Сега какво, Беатрис?
— Качваме се на кораба и отплаваме.
— Ами всичко това?
— Труповете, с изключение на Естебан, ще бъдат погребани в едно запустяло гробище на двадесет километра северно от града. Това никога не се е случвало.
— А Естебан?
— Имаме семеен мавзолей, разбира се. В двореца.
— Но полицията…
— Уредила съм всичко с полицията.
— Как?
— През нощта дворецът „Миерколес“ бе нападнат от въоръжени крадци, терористи или нещо такова. Моят смел брат се опита да ги спре. Аз успях да избягам. — Беатрис поглежда за последен път към тялото на брат си. — Сбогом, Естебан — казва тя с леден глас.
Докато товарят труповете на хамърите, ние пренасяме сандъците с ковчега и ръкописа на борда. Докерите започват да разтоварват куфарите и саковете на Беатрис от форда, сякаш нищо не се бе случило.
Всички вършат работата си бързо и професионално.
Някой ме хваща под ръка и ми помага да се кача на кораба.