— Или прибавени. Има ръкописни преписи на текстовете на Снори в Упсала, Швеция. Освен това съм убеден, че съществуват много неизвестни копия, основани на средновековни преписи, изпълнени с грешки и пропуски. Ако сравним най-скорошните версии и оригинала дума по дума, най-вероятно ще открием нова информация. Но това е тежка работа.
— Дори не знаем какво търсим. Със Сира Магнус обсъдихме възможността да открием доказателства за съществуването на пряка връзка между викингската и египетската култура. Доказателства, че всичко, от викингските кораби и дървените църкви до картите и митологията, е било повлияно от египтяните.
Тран стои неподвижно и гледа през прозореца. На стената до него виси снимка на човек, който държи дългата си брада в ръце. Прилича на анкх, обърнат на обратно.
— Идвало ли ви е наум, че цялото това нещо може да е една изкусна измама? Че някой е фалшифицирал кодекса през Средновековието, с цел да измами някой друг?
Разбира се, тази мисъл бе минала през главата ми. Музеи из целия свят са пълни с фалшификати. Отварям чантата си и тръшкам копие на „Сагата на Светия кръст“ на масата.
— Знаете ли, много хора вярват, че Снори е нямал нищо общо с написването на този текст — посочва Тран.
— Той съдържа код.
Професорът ме поглежда, очите му се задържат на моите секунда по-дълго, отколкото е нормално.
— Двамата със Сира Магнус го дешифрирахме — продължавам аз.
— Код?
— Мисля, че в Тингвелир има нещо като свещена пещера.
Тран избухва в смях.
— Свещена пещера? В Тингвелир? Нима…
— И знам приблизителното й местоположение.
— Знаеш какво? — Добродушният му смях продължава да бълбука. — Не вярвам нито думичка.
Усещам, че е време за довършващия удар. Показвам му инструкциите. Числото на звяра показва пътя по лицето на скалата от Льогберг до Скалдбрейдур…
— Шегуваш се! — възкликва професорът.
7.
Същата вечер се регистрирам в хотел „Лейфур Ериксон“ срещу църквата „Халгрим“ в Рейкявик. През прозореца чувам бученето на машината за почистване на улицата. Църквата „Халгрим“ е осветена от прожектори. Фасадата прилича на върха на айсберг, носещ се из безкрайния океан.
Намирам „A naestu grösum“, вегетариански ресторант. Поръчвам си супа и зеленчукова лазаня.
По-късно същата вечер ми се обажда старшият инспектор от Боргарнес. Получил е доклада от аутопсията.
— Сира Магнус е умрял от инфаркт.
Мълча толкова дълго, че той ме пита дали още съм там.
— Инфаркт? В горещия извор?
— Може да е паднал вътре. В дробовете му има вода, но не достатъчно, за да го удави. Било е сърцето му.
— Какво е правил при горещия извор? Напълно облечен? А откраднатият документ? А черният „Блейзър“?
— Разбира се, ще продължим с разследването. Но инфарктът не означава, че Сира Магнус е бил убит.
Старшият инспектор обещава, че на сутринта ще остави мобилния ми телефон на рецепцията в хотела. Дори без да го казва, аз се досещам, че той повече няма да се занимава със снимката и съобщението на гласовата поща, оставени от Сира Магнус.
— Какво според вас е причинило инфаркта? — питам аз рязко.
— Разбира се, може да са го заплашвали. Но ще бъде трудно в съдебната зала да се направи връзка между инфаркта и предполагаемата кражба на кодекса.
Когато полицай използва думата „предполагаема“, той обикновено не знае какво става. Донякъде му съчувствам.
Седя в хотелската стая и се опитвам да подредя бележките си, търсейки някаква логика в това, което досега сме открили. Възможно ли е арабите да работят за престъпна групировка, която проследява и краде културни съкровища, с цел да ги продава на черния пазар? Близкият изток е пълен с абсурдно богати шейхове, чиито трезори са пълни с предмети на изкуството, които всеки нормален музей би изложил с гордост във витрини, снабдени с всяка възможна защита срещу крадци. Но твърде много неща все още ме озадачават. Все още не мога да видя цялата картина. Не мога да подредя в главата си всички дати, хронологията и различните исторически факти. Но съм прекалено уморен, за да се съсредоточа.
Заспивам на леглото.
Напълно облечен. Не съм измил нито зъбите, нито подмишниците си. В сънищата си чувствам върху себе си неодобрителните ангелски очи на майка ми.
Тингвелир
1.
Стена от лава се надига, черна като нощ, към небето. Планините рисуват остри силуети върху облаците, които се носят от запад. Стълбове пара шуртят със съскане от напуканата гръд на скалата. Камъните са слепени в монолити от лава. Скреж блещука върху повърхността на езерото като мъгла и покрива блатата със сребърно одеяло. В подножието на гигантската цепка в гръдта на скалата лежат малка дървена църква и няколко къщи, скупчили се сякаш от студ. Северноамериканският и европейският континент раздират Исландия помежду си, разцепвайки остров Тингвелир.