Но след време Олав започна да се бори със своята съвест. Молеше се на своя бог за прошка. Неговият бог не почиташе честта на воина. Но когато слугите на този бог съберат ръцете си и го помолят, той изчиства всички грехове, които ги мъчат. Лицемерие. Не разбирам този бог с раздвоен език, не разбирам и неговия син. Затова все още принасям жертви на моите Один и Тор. И на Браги, богът на поетите и скалдите3. Наричат ме скалдът Бард. Нито една от моите песни не е записана върху хартия; те се предават от уста на уста.
Живея в този манастир вече от двадесет години. Добре се грижат за мен. Мислят ме за светец поради близостта ми с крал Олав и с египтянина Асим. И двамата сега лежат в тайната гробница на Асим, заедно със съкровищата и свитъците, които само той можеше да чете.
Двадесет и пет години изминаха от времето, когато бяхме млади момчета, до онзи ден под жаркото юлско слънце в Стиклестад, високо в Трьонделаг, когато свети Олав бе съсечен, и през всичките тези години аз винаги бях верен на моя крал. Сега съм стар. Реших да запиша една тайна от живота, който споделях с моя крал, върху най-добрия пергамент, който може да се намери, с подострено перо и с най-доброто мастило. Преди да умра, искам да разкажа за нападението срещу царството на слънцето и храма на чуждите богове.“
Старецът отново погледна през прозореца. Манастирът бе обвит в млечнобяла морска мъгла. Чайките мълчаха. Той погледна към думите, които бе написал. Руни изпълваха белия пергамент в симетрични линии. Старецът мъчно се изправи и отиде до прозореца, опря се с лакът на перваза и се взря в спомените си. Соленият морски въздух го върна в младостта, когато стоеше на носа на викингския кораб „Морски орел“ заедно с крал Олав, вятърът развяваше косите им, а погледите им бяха насочени към непознати земи.
„Свещеният култ
на Амон Ра
достойни Пазители
които знаят оглушителната тайна
на руните“
Лицето на кардинал-епископ Бенедикт Секундус изглеждаше восъчно на светлината, идваща от димящата лампа. Той хвърли купчината пергаменти на масата и прониза архивиста с гневен поглед.
— Защо този ръкопис не ми е бил показван до днес?
— Ваше Превъзходителство! Коптският документ бе един от многото ръкописи, конфискувани от църквата преди повече от сто години. Оттогава всички те стоят недокосвани в трезора. Всъщност до момента, когато префект Сканабеки нареди документите да бъдат подредени и каталогизирани. Коптският ръкопис е един от многото, които наскоро бяха преведени. Нямахме представа… — Архивистът се поколеба и очите му се преместиха от кардинал-епископа на Клеменс де’Феши, довереният рицар на папата, който стоеше тъмен и безшумен като сянка в полумрака. — … за какво става дума в този ръкопис.
— Кой е бил отговорен за коптския ръкопис?
— Един египтянин, Ваше Превъзходителство…
— Ах, трябваше да се досетя.
— … велик жрец…
— Ха!
— … на име Асим.
— Къде е сега оригиналният ръкопис?
— Доколкото знаем, папирусовите свитъци са в… Норвегия.
Кардиналът премигна, объркан, чудещ се дали е чул правилно.
— Noruega — повтори архивистът. — Земята на снега. Далечният север.
— Noruega.
Кардинал-епископът се опитваше да сдържи гнева си. Беше му извънредно трудно.
— Как колекция от свещени ръкописи е попаднала в ръцете на тези… варвари?
— Не знаем — прошепна архивистът.
— Сигурен съм, че не е нужно да обяснявам колко важно е оригиналът да бъде върнат във Ватикана?
— Това е причината да поискам аудиенция с Ваше Превъзходителство.
Кардинал-епископът се обърна към Клеменс де’Феши:
— Искам да отидеш там, в тази страна… Noruega… и да намериш оригинала!
Клеменс де’Феши пристъпи в светлината с елегантен поклон.
— Ваше Превъзходителство — прекъсна го архивистът и започна да прелиства пергаментите, докато не намери онова, което търсеше, — указанията на египтянина Асим са само предположения…
— Намери го! — изсъска кардинал-епископът и очите му се впиха в очите на Де’Феши. — И го донеси тук.
— Ваше Превъзходителство — отвърна Де’Феши и кимна.