В горещия извор на Снори Стурлусон.
3.
Сирените разкъсват тишината.
Ято гарвани излита и се скрива зад билото на остър хълм. Logregla и sjukrabillin — полицията и линейката — пристигат с такава скорост, че се чудя, да не би да са се състезавали от Борган. Може би са набрали толкова висока скорост, че вече не им се спира. Очевидно не знаят, че от часове обаждането не е спешно.
Махам на полицейската кола и на линейката, соча им към пътеката, водеща до извора. Сини светлини просветват. Сирените изскимтяват и млъкват, първо едната, после другата. През предните стъкла виждам лицата им: скептични, очакващи, объркани.
Сира Магнус?
Мъртъв?
В горещия извор на Снори?
Убит?
Не могат да повярват. Рейкхолт се намира в една от най-спокойните и тихи точки на света. Последното убийство в Рейкхолт се е случило преди 766 години. Една нощ през септември 1241 г. Снори Стурлусон бил убит от хората на Гисур Торвалдсон, по заповед на краля на Норвегия Хакон Хаконсон.
В настоящия момент аз съм единственият човек, който знае, че между двете убийства има връзка.
Откритието
1.
Сира Магнус бе свещеник. Той спасяваше изгубени души. Аз самият съм археолог и моята работа е да спасявам миналото от забрава.
Нека ви върна два дни в миналото. Нека превъртя лентата назад до събота сутринта:
— Открих нещо нечувано, Бьорн!
Когато пристигнах в Рейкхолт, старото исландско кралство на Снори, Сира Магнус стоеше под слънчевите лъчи, усмихнат и изпълнен с трепетно очакване. Когато затворя очи, аз все още го виждам през предното стъкло на колата си — развълнуван и съвсем жив. Спрях колата. Сира Магнус отвори вратата ми. Прегърнахме се смутено, както се прегръщат мъже, които се страхуват да покажат какво огромно уважение изпитват един към друг.
— Благодаря ти, че дойде, Бьорн. Благодаря ти. Няма да съжаляваш!
— Кога смяташ да ми кажеш какво си открил?
— Скоро, Бьорн, скоро.
Запознахме се преди три години на междуотраслов симпозиум, посветен на вожда и автор на саги Снори Стурлусон. Сира Магнус изнесе реч за приликите между Снори и Сократ в ролята им на просветители и мъдреци, единият в средновековна Исландия, другият в древна Елада. Аз прочетох доклад за трудните взаимоотношения между Снори и Хакон Хаконсон, който станал крал на Норвегия през 1217 г. след победата на биркебейнерите в гражданската война.
Така станахме приятели.
Преди седмица той ми се обади по телефона и ме покани да му гостувам в Исландия. Нямах време. Обясних му, че съм изключително зает с разкопките на кралската ферма на Харалд Светлокосия в Кармой. Но той сякаш не ме слушаше. Аз трябвало да дойда, защото бил открил нещо. Нещо историческо. Ако не го познавах толкова добре, щях да реша, че бе откачил. Но Сира Магнус бе разумен, уважаван свещеник в селска енория, който рядко губеше своето хладнокръвие.
— Какво си намерил?
Аз крачех зад Сира Магнус с куфар в ръка, докато той вървеше по пътеката, водеща до Снорастофа, изследователския център, разположен между църквата и музея. Походката му бе много специфична; той се поклащаше така, сякаш краката му бяха твърде къси за тялото. В огромния паркинг имаше само две коли: BMW-то 4×4 на Сира и колата, която аз бях наел.
— Кодекс! Сборник с документи…
— Какви документи?
— Изписани на най-фината, най-меката телешка кожа! Сборник с тайнствени текстове, стихове, карти, упътвания, символи и кодове.
— От кой век? Кой е автор на текстовете?
— Търпение, приятелю, търпение!
Сира Магнус винаги говореше бавно. В такт с метронома на душата, както казваше самият той.
— Но защо се обади точно на мен?
— Това, скъпи Бьорн, е очевидно.
Не знам дали имаше предвид, понеже бях негов приятел, или говореше за един инцидент отпреди няколко години. Аз бях норвежкият инспектор при едни археологически разкопки, при които бе открит Кивотът на свещените тайни, златно ковчеже, съдържащо ръкопис, който донякъде прослави името ми в академичните среди.
Сира Магнус отключи вратата на апартамента за гостуващи учени, където щях да прекарам нощта. Оставих куфарчето си на пода в коридора. След това го сграбчих за ръката, завлякох го в дневната и го бутнах да седне в един стол.
— Ето. Сега ми кажи!
Лицето му, ако не броим козята брадичка и паяжината от бръчици, бе като лицето на малко дете. Бавно и тържествено, сякаш се приготвяше да изнесе проповед, той прочисти гърлото си и каза: