Annotation
1961 г. В един горещ летен ден в английската провинция шестнайсетгодишната Лоръл Никълсън бленува за бляскаво бъдеще в Лондон. Идиличният следобед обаче я прави очевидец на потресаващо престъпление — майка ѝ, Дороти, извършва убийство. Случилото се остава загадка, пазена в тайна пет десетилетия.
2011 г. Лоръл, вече прочута актриса, пристига в семейната ферма, където Дороти посреща деветдесетия си рожден ден на смъртно легло. Преследвана от зловещия спомен за събитията от онзи паметен летен ден, Лоръл се заема да узнае истината за загадъчните обрати в историята на своето семейство. Стара снимка я изпраща по стъпките на Дороти, Вивиaн и Джими — трима души от три различни свята, чиито пътища съдбовно се пресичат в Лондон по време на войната. Тайната се разплита бавно и изкусително в този умело изграден разказ за мечти и подли кроежи, за любов, приятелство и благородство на фона на събития, безвъзвратно променили облика на целия свят.
Кейт Мортън
ПЪРВА ЧАСТ
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
ВТОРА ЧАСТ
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
ТРЕТА ЧАСТ
22
23
24
25
26
27
28
29
30
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
31
32
33
34
notes
1
2
3
4
5
6
Кейт Мортън
ПАЗИТЕЛКА НА ТАЙНИТЕ
ПЪРВА ЧАСТ
ЛОРЪЛ
1
Провинциална Англия, къща насред полето, летен ден в началото на шейсетте години на двайсети век. Къщата е непретенциозна: наполовина дървена, с олющена бяла боя от запад и плъзнал нагоре по мазилката повет. Комините пушат и само с един поглед разбираш, че долу на печката къкри топла и вкусна гозба. Има нещо характерно в разположението на зеленчуковата градина, просто така, в задния двор, в гордия блясък на витражните прозорци в оловни рамки, в старателно закърпените керемиди на покрива.
Грубовата ограда обикаля къщата, а осеяна с вдлъбнатини дървена порта отделя градината от ливадите наоколо и гъсталака отвъд. Между чворести дървета ромоли поточе с каменисто дъно, което от векове се стрелка между сянка и слънчева светлина, но оттук не се чува. Твърде далеч е. Къщата е съвсем усамотена, намира се в края на дълга прашна алея и не се вижда от тесния междуселски път, с който носи едно и също име.
Всичко е застинало, всичко е притихнало, ако не броим случаен лек порив на вятъра. Два бели обръча за игра — миналогодишната мода — стоят подпрени на арката, обрасла с глицинии. Кукла негърче с превръзка на окото и излъчващо достойнство изражение бди от наблюдателната си позиция в кошницата за щипки върху зелена количка за пране. Ръчна количка, натоварена с гърнета, търпеливо чака край навеса.
Въпреки спокойствието или може би заради него цялата гледка е заредена с очакване като театрална сцена точно преди актьорите да излязат на нея. Когато нито една възможност не е отхвърлена и обстоятелствата все още не са предопределили съдбата, и в този момент.
— Лоръл! — чува се нетърпелив детски глас в далечината. — Лоръл, къде си?
И сякаш магията се разваля. Светлините в къщата притъмняват, завесата се вдига.
Няколко кокошки изникват отнякъде и започват да кълват между тухлите на градинската пътека, сянка на сойка прелита през градината, трактор лениво забръмчава на близката ливада. А високо над всичко, на пода на дървена детска къщичка на едно дърво, по гръб лежи шестнайсетгодишно момиче, притиска към небцето си лимоновия бонбон, който смуче, и въздиша
* * *
Сигурно би било жестоко просто да ги остави да продължат да я търсят, но заради горещината и тайната, която пазеше, не ѝ се играеше много, още по-малко на детински игри. Пък и всичко беше част от предизвикателството и както казваше татко: играйте честно, а също — няма да разберете, ако не опитате. Лоръл не беше виновна, че повече я бива в изнамирането на скришни места. Да, вярно, другите бяха по-малки от нея, но не бяха бебета.
Във всеки случай не искаше да я намерят. Не днес. Не сега. Искаше само да лежи, да усеща как тънкият памучен плат на роклята потрепва от вятъра върху голите ѝ крака и да мисли за него.
За Били.
Лоръл затвори очи и името му се изписа в курсив по тъмните ѝ клепачи. Неон, искрящ розов неон. Кожата ѝ настръхна и тя завъртя бонбона така, че кухата му среда застана на върха на езика ѝ.
Били Бакстър.
Начинът, по който я зяпаше над черните си слънчеви очила, щърбавата му, крива усмивка, тъмната му контешка коса Стана мигновено, точно каквато трябваше да бъде истинската любов. Преди три съботи на слизане от автобуса двете с Шърли се натъкнаха на Били и приятелите му, които пушеха цигари на стълбите пред залата за танци. Очите им се срещнаха и Лоръл благодари на бога за решението си да похарчи парите си за уикенда за нови найлонови чорапи.