— Извинете? — неочаквано се разнесе женски глас.
— Да? — провикна се Доли в отговор пресекливо и изненадано Жената сигурно я бе забелязала, когато светлината за кратко бе плиснала от входната врата.
— Моля ви да ме упътите. Търся номер двайсет и четири.
Въпреки затъмнението, заради което нищо не се виждаше, Доли по навик махна с ръка към вратата зад гърба си.
— Имате късмет — точно тук е. Опасявам се, че в момента няма свободни стаи, но скоро ще се освободи една. — Имаше предвид собствената си стая (ако изобщо можеше да се нарече стая). Пъхна цигара между устните си и драсна клечката.
— Доли?
При тези думи Доли примижа в тъмното. Притежателката на гласа се бе втурнала към нея — Доли усети вихъра от движението. — а после жената се появи съвсем близо и каза:
— Ти си, слава богу. Аз съм, Доли…
— Вивиан? — изведнъж се досети тя. Толкова добре познаваше гласа, но въпреки това долови в него нещо различно.
— Опасявах се, че ще те изпусна, че съм закъсняла.
— За какво да си закъсняла? — заекна Доли. Тази вечер нямаха уговорка да се виждат. — Какво има?
— Нищо… — Вивиан се засмя и от звука, металически и дразнещ, прешлените на Доли сякаш изтракаха. — Тоест всичко.
— Пила ли си? — Вивиан никога не се беше държала така — обичайното ѝ изискано лустро, безукорното ѝ самообладание бяха изчезнали.
Другата жена не отговори, не точно. Съседската котка скочи от стената наблизо и тупна върху една заешка дупка. Вивиан се стресна и прошепна:
— Трябва да поговорим… спешно.
Доли опита да протака, като дръпна силно от цигарата. Обикновено не би имала нищо против двете да седнат и да проведат задушевен разговор, но не сега, не и тази вечер. Нямаше търпение да тръгва.
— Не мога — отвърна тя. — Аз тъкмо…
— Моля те, Доли.
Дороти бръкна в джоба си и завъртя дървения подарък. Джими сигурно вече беше там и се чудеше къде ли е тя, поглеждаше към вратата при всяко отваряне, очаквайки да я зърне. Никак не ѝ се искаше да го кара да чака, особено сега… Обаче Вивиан се появи на прага страшно сериозна, страшно напрегната, не спираше да се озърта през рамо, да я умолява и да повтаря колко е важно да поговорят… Доли въздъхна и неохотно капитулира. Не можеше да остави Вивиан така, не и когато е толкова разстроена.
Каза си, че Джими ще разбере, защото, кой знае как, Вивиан също му допадаше. И тя взе решение, което щеше да се окаже съдбовно за всички.
— Хайде, ела, да влезем вътре — изгаси Доли цигарата си и хвана гънката ръка на Вивиан.
* * *
Докато водеше приятелката си и къщата и нагоре по стълбите, на Дороти ѝ хрумна, че Вивиан може би е дошла да се извини. Само това обяснение ѝ хрумна за силната възбуда на другата жена, за загубата на присъщото ѝ самообладание: Вивиан с нейната класа и богатство не беше жена, свикнала да се извинява. Тази мисъл напрегна Доли. Не беше необходимо — поне според нея, — цялата случка бе в миналото. Би предпочела никога пове че да не я споменава.
Стигнаха дъното на коридора и Доли отключи вратата на спалнята си. Голата крушка примигна мъжделиво, когато тя щракна ключа, и се показаха тясното легло, малкият шкаф и напуканата мивка с капещото кранче. Доли изведнъж се почувства неловко, когато погледна стаята през очите на Вивиан. Колко ли оскъдна ѝ изглеждаше след жилището, с което беше свикнала — великолепната къща в Кампдън Гроув с цилиндрични стъклени полилеи и зеброви кожи по пода.
Смъкна старото си палто и се обърна да го окачи зад вратата.
— Извинявай, тук е много горещо — каза тя, мъчейки се да звучи нехайно. — Няма прозорци, за жалост — улеснява затъмнението, но трудно се проветрява. — Шегуваше се, опитвайки се да разведри атмосферата, да повдигне духа, но не се получаваше. Мислеше единствено за Вивиан, застанала зад нея, озъртайки се къде да седне. Мили боже! — Опасявам се, че няма и столове. От седмици се канеше да купи стол, но в тези трудни времена двамата с Джими бяха решили да пестят всяко пени, затова Доли реши да се примири.