Вивиан кимаше, а лицето ѝ беше самото въплъщение на състраданието и загрижеността.
— Чуй ме — каза тя. — Много е важно да ме чуеш. Те знаят къде живееш и ще те погнат.
Доли не искаше да повярва, беше уплашена. По бузите ѝ се стичаха сълзи.
— Аз съм виновна — не спираше да повтаря тя. — За всичко съм виновна аз.
— Доли… — Бяха долетели нови бомбардировачи и Вивиан викаше, за да бъде чута, стиснала ръцете на Доли в своите, — …моля те. Вината е колкото твоя, толкова и моя. Но това вече няма значение. Те идват. Сигурно са на път. Затова съм тук.
— Но аз…
— Трябва да напуснеш Лондон, веднага, и не бива да се връщаш. Те няма да престанат да те търсят, никога…
Взрив навън и цялата сграда се разтресе и се размърда. Бомбите падаха по-близо и макар да нямаше прозорци, зловещото сияние се виждаше отнякъде, нахлуваше в стаята — много по-ярко от светлината на едничката крушка на тавана.
— Имаш ли близки, при които да отидеш? — настойчиво я попита Вивиан.
Доли поклати глава дори когато в съзнанието ѝ изникна образът на семейството ѝ: майка ѝ и баща ѝ, и клетото ѝ братче; нещата каквито бяха преди. Бомба изсвистя наблизо и в отговор от земята изтрещяха оръдия.
— А приятели? — надвика Вивиан експлозията.
Доли отново поклати глава. Никой не ѝ беше останал, на никого не можеше да разчита, освен на Вивиан и на Джими.
— Можеш ли изобщо да отидеш някъде? — Поредната бомба, разпръскващата бомба "Молотов", ако се съди по звука — взривът беше толкова силен, че Доли се принуди да чете по устните на Вивиан, която настоя: — Мисли, Доли. Трябва да мислиш.
Затвори очи. Усещаше мириса на пожара, явно наблизо беше попаднало запалително вещество и пожарникарите сигурно вече действаха с портативните помпи. Доли чу някой да крещи, но стисна очи още по-силно и се помъчи да се съсредоточи. Мислите ѝ бяха пръснати като отломки, съзнанието ѝ приличаше на тъмен лабиринт, нищичко не виждаше, земята под нозете ѝ беше назъбена, въздухът беше твърде гъст и не се дишаше.
— Доли?
Долетяха още самолети, този път изтребители, не само бомбардировачи, и Доли си представи, че е на покрива на Кампдън Гроув и наблюдава как те се спускат и връхлитат от небето, и как след тях се разпиляват зелени трасиращи светлини, огньове в далечината. Някога изглеждаше толкова вълнуващо.
Спомни си нощта с Джими: когато се срещнаха в Клуб 400, танцуваха и се смяха, когато се прибраха по време на бомбардировката, двамата заедно. Тя би дала всичко, за да се върне там, да лежат един до друг, да си шептят в тъмното, докато бомбите се сипят, да градят планове за бъдещето, за фермата, за децата, които ще си родят, за морето. За морето…
— Кандидатствах за работа — внезапно изтърси тя и вдигна глава — преди няколко седмици. Джими намери обявата.
Писмото от госпожа Никълсън от пансиона "Сий Блу" беше на масичката до възглавницата ѝ и Доли го грабна и с разтреперана ръка го подаде на Вивиан.
— Да — прегледа Вивиан предложението, — идеално. Там трябва да отидеш.
— Не искам да ходя сама. Ние…
— Доли…
— Трябваше да отидем заедно. Не биваше да става така. Той щеше да ме чака.
Доли се разплака. Вивиан се пресегна към нея, но двете жени помръднаха едновременно и контактът им беше неочакван и остър.
Вивиан не се извини, лицето ѝ остана сериозно. Беше и уплашена, усещаше се, обаче изтласка страховете си настрани досущ като по-голяма сестра и възприе строгия любящ тон, от който Доли имаше най-голяма нужда в момента.
— Дороти Смитам — каза тя, — трябва да напуснеш Лондон и трябва да го направиш бързо.
— Съмнявам се, че мога.
— Сигурна съм, че можеш. Ти оцеляваш.
— Но Джими… — Още една бомба изсвистя и експлодира. Ужасен вик се изтръгна от гърлото от Доли, преди да успее да се овладее.
— Стига толкова! — Вивиан обхвана с двете си длани лицето на Доли и този път усещането не беше мъчително. Очите ѝ излъчваха добрина. — Ти обичаше Джими, знам го, той също те обичаше — божичко, и това знам. Обаче трябва да ме послушаш.
Имаше нещо извънредно успокоително в погледа на другата жена и Доли успя да блокира шума от пикиращия самолет, от стрелбата на противовъздушната артилерия в отговор, от ужасните мисли за хора и сгради, които биват премазани и превърнати в безформена маса.
Двете се сгушиха една в друга и Доли чу Вивиан да казва:
— Довечера отиди на гарата и си купи билет. Ти… — Наблизо падна бомба и Вивиан се скова, преди да продължи бързо: