***
Вивиан се върна. Отсъства малко повече от седмица и когато Джими зави по коридора към мансардата, отвори вратата и я видя насред орда скорострелно бъбрещи деца, се случи нещо съвсем неочаквано. Джими се зарадва да я види. И не просто се зарадва, ами светът му се стори малко по-светъл, отколкото преди секунда.
Закова се на място.
— Вивиан Дженкинс — рече той, с което я принуди да вдигне очи.
Тя му се усмихна, Джими ѝ се усмихна в отговор и в същия миг осъзна, че е загазил.
26
Библиотеката на Ню Колидж, Оксфорд, 2011
Лоръл прекара следващите петдесет и седем минути, до една мъчителни, крачейки в парка на Ню Колидж. Когато най-сетне отключиха вратите, тя за малко да постави нов библиотечен рекорд, докато се боричкаше с другите хора да се върне на бюрото си, което на свой ред ѝ напомни за коледните разпродажби. Бен със сигурност се впечатли, когато се върна и я завари вече да работи съсредоточено.
— Гот — отсъди той, ококорен смаяно и обмислящ дали все пак няма вероятност тя да се е появила, като е щракнала с пръсти и леко е набърчила нос. Изпълненото му със страхопочитание удивление отстъпи място на прошепнато притеснение: — Не съм ви заключил тук погрешка, нали?
Лоръл го увери, че не е, и се зае да преглежда първия дневник на Кейти от 1941 година, търсейки някакво обяснение на провала на плана на майка си. През първите месеци на годината Вивиан не присъстваше често, само от време на време се споменаваше, че Кейти е написала или е получила писмо, и едно дискретно твърдение между редовете, че "при госпожа Дженкинс, изглежда, всичко си е постарому", но после, на пети април 1941 година настъпваше оживление:
С днешната поща пристигна вест от младата ми приятелка Вивиан. Писмото беше дълго като за нея и веднага се разтревожих от промяната на тона. Отначало се зарадвах, стори ми се, че предишният ѝ дух донякъде се е възродил и че е намерила покой от тревогите си. Но, за жалост, не, защото писмото не описваше възобновена отдаденост на дома и семейството. Вместо това тя ми разказваше пространно и най-подробно за работата си като доброволка в болницата за сираци на доктор Томалин, както винаги ме умоляваше след това да унищожа писмото ѝ и в отговора си да не споменавам работата ѝ.
Разбира се, ще се съобразя с молбата ѝ, но възнамерявам най-настойчиво да я подканя да прекрати всякаква обвързаност с това място, поне докато не измисля трайно решение на проблемите ѝ. Не е ли достатъчно, че настоява да прави дарения за разходите на болницата? Изобщо ли не е загрижена за собственото си здраве? Няма да спре, знам го. Вивиан вече е на двайсет години, но още се държи като инатливотото дете, с което се запознах на нашия кораб и което отказваше да последва съвета ми, когато не ѝ допада. Въпреки това ще ѝ nuшa. Никога не бих си простила, ако се случи най-лошото, а не съм направила всичко по силите си да я насоча в правилната посока.
Лоръл свъси вежди. Какво е това "най-лошо"? Явно прошискаше нещо — защо, за бога, Кейти Елис, учителка и приятелка на всички нещастни и травмирани хора, е толкова категорична, че Вивиан трябва да престане да работи като доброволка в болницата на доктор Томалин за сираци от войната? Освен ако самият доктор Томалин не е опасността. Това ли беше? Или пък болницата се намираше в квартал, привличащ много германски бомбардировачи? Лоръл поразсъждава над въпроса около минутка, преди да отсъди, че е невъзможно да реши от какво точно се е опасявала Кейти, без да се залови със странично проучване, което би погълнало малкото останало ѝ време. Подозираше че въпросът е интригуващ, но без съществена връзка с мисията ѝ да узнае повече за плана на майка си. Продължи да чете:
Причината за въодушевлението на Вивиан ми се изясни на втората страница на писмото ѝ. Оказа се, че се е запознала с един човек, млад мъж, и макар да се старае да го споменава съвсем небрежно — "Към проекта ми с децата се присъедини още един доброволец, мъж, който явно знае за престъпването на границите толкова малко, колкото аз знам как светлинки се превръщат във феи", — познавам добре приятелката си и подозирам, че това безгрижно лустро е заради мен, а всъщност прикрива нещо по-дълбоко. Не знам точно какво може да бъде това, знам само, че тя надали би посветила толкова много редове на някого — приятел или враг, — с когото току-що се е запознала. Тревожа се. Инстинктът никога досега не ме е подвеждал, затова ще ѝ пиша веднага и ще настоявам за нужната предпазливост.