Кейти Елис вероятно бе сторила точно това, защото следващият текст в дневника ѝ съдържаше дълъг пряк цитат от писмото на Вивиан Дженкинс, явно в отговор на изразената от приятелката ѝ загриженост.
Колко ми липсваш, скъпа Кейти — не сме се виждали повече от година, а сякаш са минали десет. Писмото ти събуди у мен желание да седнем двете под онова дърво в Нордстром, до езерото, където ходехме на пикник, когато ми идваше на гости. Помниш ли нощта, когато се измъкнахме тайно от голямаma къща и окачихме хартиени фенери по дърветата? Казахме на чичо, че сигурно са били циганите, и той през целия следващ ден обикаляше горите с пушка на рамо и следван от клетото си болно от артрит куче — скъпия стар Дюи. Толкова предана хрътка.
След това ти ми се скара, задето правя пакости, обаче, Кейти, аз си спомням как ти подробно ми описа на закуска "страховитите" звуци, които си чула през нощта, когато сигурно циганите "се спускали" в светите земи на Нордстром. Не беше ли страхотно да плуваме на светлината на огромната сребриста луна? Много обичам да плувам — все едно скачаш от края на света, нали? Никога не съм преставала да вярвам, че, току-виж, открия онази дупка на дъното на реката, през която ще се върна обратно.
О, Кейти, на колко години трябва да стана, преди да спреш да се тревожиш за мен. Сигурно съм огромно бреме. Мислиш, че когато остарея и започна да тракам с иглите за плетене в люлеещия се стол, ти ще продължаваш да ми напомняш да не си цапам полата и да си бърша носа? Колко добре се грижи за мен през годините, колко много те затруднявах понякога да го правиш и какъв късмет извадих, че точно ти ме посрещна през онзи ден на гарата в Саутпорт!
Както винаги, съветите ти са мъдри и те уверявам, скъпа, че и аз действам мъдро. Вече не съм дете и прекрасно знам какви са отговорностите ми — но ти не ми вярваш, нали? Четеш писмото ми, клатиш глава и си мислиш колко съм безотговорна. За да успокоя страховете ти, нека те уверя, че почти не съм разговаряла с въпросния мъж (казва се Джими, между другото — да го наричаме така, съгласна ли си? — "мъжът'‘ звучи доста зловещо), всъщност през цялото време се старая да го обезсърча да общува с мен, дори при необходимост навлизам в царството ча грубостта, за което ти се извинявам, скъпа Кейти, знам, че не обичаш младото ти протеже да се прочува с лошите си обноски, а пък аз никак не обичам постъпките ми да застрашават доброто ти име!
Лоръл се усмихна. Вивиан ѝ харесваше, отговорът ѝ беше дързък, без да бъде нелюбезен към квачката Кейти и изтощителната ѝ склонност да се притеснява. Дори самата Кейти беше написала под откъса: "Радвам се да видя, че дръзката ми млада приятелка отново е тук. Липсваше ми през последните години." На Лоръл не ѝ допадна толкова името на младия доброволец от болницата на доктор Томалин, което споменаваше Вивиан. Същият Джими ли беше, в когото била влюбена майка ѝ? Несъмнено. Възможно ли беше да е съвпадение, че той работи с Вивиан в болницата на доктор Томалин? Определено не. Лоръл усети боботенето на тревожно опасение, когато планът на двамата влюбени започна да добива форма.
Явно Вивиан нямаше представа за връзката между любезния млад мъж в болницата и някогашната ѝ приятелка Дороти, което може би не беше чудно. Кити Баркър беше споменала колко старателно майка ѝ беше държала приятеля си далеч от Кампдън Гроув. Освен това описа как по време на война емоциите се изострят, а нравствените устои се разклащат, поради което, проумя Лоръл изведнъж, се появяват идеални условия двама злочести влюбени да бъдат отнесени от folie a deux[6].
***
През следващите седмици дневникът не споменаваше Вивиан Дженкинс, нито "въпроса с младия мъж". Кейти Елис вместо това се беше посветила на непосредствените проблеми, свързани с политиката на разпределение на порционите и радиопредаванията относно нахлуването. На 15 април беше изразила притеснение, че Вивиан не ѝ е писала от известно време, но на следващия ден споменаваше за телефонно обаждане от доктор Томалин, който я осведомяваше, че Вивиан не е добре. Интересното беше, че двамата явно се познаваха и че твърдата позиция на Кейти против болницата му не се дължеше на личността на лекаря. Четири дни по-късно пишеше следното:
Днешното писмо много ме обезпокои. Не мога да опиша тона му накратко, а започна ли да цитирам нещата, които причиниха тревогата ми, няма да има край. Затова престъпвам желанията на моята скъпа (непоносима!) млада приятелка, само този път, и няма да изхвърля писмото в огнището още тази вечер.