— Качи се на влака и пътувай до последната гара. Не се обръщай назад. Приеми работата, премести се, живей хубав живот.
Хубав живот. Точно за това си говореха Доли и Джими. За бъдещето, за фермата, за смеещи се деца и за сити кокошки… По лицето на Доли се стичаха сълзи, когато Вивиан каза:
— Трябва да заминеш. — И също се разплака, защото Доли щеше да ѝ липсва — щяха да си липсват взаимно. — Възползвай се от втория си шанс, Доли, приеми го като възможност. След всичко, което си преживяла, след всичко, което си изгубила.
И Доли разбра, че колкото и да ѝ е трудно да го приеме, Вивиан има право — трябваше да си тръгне. Част от нея искаше да изкрещи "Не!", да се сгуши на клъбце и да се разридае за изгубеното, за всичко в живота, което не се беше получило, както се бе надявала, обаче не искаше да го направи. Не можеше.
Доли умееше да оцелява — Вивиан го каза, а тя знаеше прекрасно, достатъчно е човек само да види как се бе възстановила от предишните си трудности и си беше изградила нов живот. А щом Вивиан беше способна да го направи, значи и Доли можеше. Толкова беше страдала, но имаше още неща, заради които си струва да живее — щеше да намери смисъл да продължи. Сега беше моментът да прояви храброст, да бъде по-добра от всякога. Доли беше правила неща, които се срамуваше да си спомни, а грандиозните ѝ помисли бяха чисто и просто глупавите мечти на едно малко момиче, които се бяха превърнали в пепел между пръстите ѝ. Обаче всеки заслужава втори шанс, всеки заслужава прошка, дори тя — Вивиан го каза.
— Добре, ще замина — каза Доли на фона на няколко бомбени експлозии.
Крушката потрепна, но не угасна. Завъртя се на кабела, мятайки сенки по стените, а Доли извади малкия си куфар. Не обръщаше внимание на оглушителния трясък отвън и на пушека от пожарите на улицата, нито на влагата, от която очите ѝ пареха.
Не искаше да взема много. Нямаше много притежания. Не можеше да вземе единственото от стаята, който наистина искаше. Доли се поколеба при мисълта, че ще остави Вивиан. Спомни си какво ѝ беше написала в "Питър Пан" другата жена — истинският приятел е като светлина в мрака — и от очите ѝ отново щяха да бликнат сълзи.
Обаче нямаше избор, трябваше да замине. Пред нея се простираше бъдещето: втори шанс, нов живот. Трябваше само да се възползва от него и да не поглежда назад. Да се върне на крайбрежието, както планираха, и да започне на чисто.
Почти не чуваше самолетите отвън, падащите бомби, противосамолетните оръдия в отговор. Земята се разтърсваше от всеки взрив и от тавана се сипеше гипсов прах. Веригата на вратата издрънча, но Доли не я забеляза. Куфарът ѝ беше готов, можеше да тръгва.
Изправи се, погледна към Вивиан и се поколеба въпреки категоричната си решимост.
— Ами ти? — попита Доли и за част от секундата ѝ хрумна, че може да заминат заедно, че току-виж Вивиан в крайна сметка дойде с нея. В известен смисъл това ѝ се стори идеалният отговор, единственото решение — всеки беше изиграл ролята си и нищо от станалото нямаше да се случи, ако Доли и Вивиан не се бяха запознали.
Беше глупава мисъл, разбира се — Вивиан не се нуждаеше от втори шанс. Тя имаше тук всичко, което би могла да иска. Прекрасна къща, собствено богатство, красота в изобилие… И наистина Вивиан подаде на Доли предложението за работа от госпожа Никълсън и ѝ се усмихна за сбогом през сълзи. Двете жени усещаха в сърцата си, че се виждат за последен път.
— Не се тревожи за мен — каза Вивиан, докато над главите им изтрещя още един бомбардировач. — Аз ще се оправя. Връщам се у дома.
Доли стисна здраво писмото, кимна решително за последен път и пое към новия си живот без никаква представа какво ще ѝ донесе бъдещето, но внезапно решена да го посрещне.
4
Съфък, 2011
Сестрите Никълсън си тръгнаха от болницата с колата на Айрис. Макар да беше най-голямата и по традиции да се ползваше с привилегията да седи на предната седалка, Лоръл се настани отзад при кучешките косми. Към старшинството се прибавяше и нейната известност, а тя не искаше другите да решат, че си вири носа. Пък и без друго предпочиташе задната седалка. Освободена от задължението да води разговор, можеше да прави компания само на собствените си мисли.
Дъждът отмина и сега грееше слънце. Лоръл нямаше търпение да разпита Роуз за Вивиан — сигурна беше, че и преди е чувала името. Нещо повече, знаеше, че то по някакъв начин е свързано с онзи ужасен ден през 1961 година, но си мълчеше. Предизвикаш ли интереса на Айрис, той току-виж те задушил, а Лоръл още не беше готова да се изправи пред инквизицията. Докато сестрите ѝ си бъбреха на предната седалка, тя наблюдаваше как полето прелита край тях. Прозорците бяха вдигнати, но Лоръл сякаш усещаше уханието на прясно окосена трева и чуваше призива на чайките. Пейзажът от детството е по-ярък от всеки друг. Няма значение къде се намира и как изглежда, неговите гледки и звуци се запечатват в паметта по различен начин. Те стават част от човека, неизменна част.