Лоръл не беше отгръщала страница по-бързо. И ето, на фина бяла хартия и с доста разкривен почерк — написано очевидно страшно набързо — беше писмото от Вивиан Дженкинс до Кейти Елис с дата 23 април 1941 година. Месец преди смъртта ѝ, отбеляза Лоръл мрачно.
Пиша ти от един ресторант край гарата, скъпа Кейти, защото се уплаших, че ако не запиша всичко незабавно, то ще изчезне, а утре ще се събудя и ще открия, че е било плод на въображението ми. Нищо от нещата, които ще ти напиша, няма да ти хареса, но си единствената, на която мога да разкажа, а трябва да споделя с някого. Затова ми прости, скъпа Кейти, и предварително ти поднасям най-дълбоките си извинения за напрежението, което изповедта ми ще предизвика у теб. Ако ми се ядосаш, направи го благо и не забравяй, че аз все още съм твоята малка спътница от кораба.
Днес се случи нещо — тръгвах си от болницата на доктор Томалин и спрях на стълбите да оправя шала си. Кълна се, Кейти, аз не съм лъжкиня, знаеш го, — не се спрях нарочно, но въпреки това, когато чух вратата зад мен да се отваря, знаех, че е младият мъж — споменах ти за него два-три пъти в писмата си, нали, за Джими?
Кейти Елис беше подчертала това изречение и беше написала бележка в полето толкова ситничко и спретнато, че Лоръл прекрасно си представи нацупената ѝ гримаса: споменала го била два-три пъти! Заблудите на любовта не спират да ме изумяват. Влюбена. Коремът на Лоръл се сви от безпокойство, когато отново се съсредоточи над писмото на Вивиан. Нима тя се е влюбила в Джими? Това ли беше преобърнало „безобидния" план с главата надолу?
И наистина беше той. Джими застана до мен на стълбите, където си разменихме няколко думи за забавна случка между децата. Той ме разсмива — забавен е, Кейти, — харесвам забавни хора, а ти? Татко беше много забавен, винаги ни разсмиваше. А после ме попита съвсем непринудено може ли да повървим заедно към къщи, понеже сме в една посока, на което аз, противно на здравия разум, се съгласих.
Докато клатиш глава, Кейти (представям си те на малкото бюро под прозореца, което си ми описвала — имаш ли свежи иглики във вазата в ъгъла? Имаш, знам), нека ти обясня защо отговорих така. Вече цял месец следвам съвета ти и се старая да го избягвам, обаче онзи ден той ми даде нещо — подарък в знак на извинение, няма да се разпростирам върху причината, след дребно недоразумение помежду ни. Няма да ти описвам снимката тук, само ще кажа, че той сякаш беше прозрял в душата ми и беше зърнал света, който съм скътала още от малка.
Отнесох снимката у дома и бдях над нея като ревниво дете, вадех я при всяка възможност, вглеждах се във всеки детай, преди да я заключа в тайния стенен шкаф зад портрета на баба във втората спалня — точно както би сторило хлапе със скъп предмет просто защото, като го скрие, като го запази само за себе си, предметът става още по-скъп. Чувал ме е да разказвам приказки на децата в болницата, разбира се, така че надали има нещо "вълшебно " в избора на този подарък, но той въпреки това ме трогна.
Думата "вълшебно" беше подчертана и беше станала повод за поредната бележка на Кейти Елис:
Точно каквото намеква е: познавам Вивиан и знам колко дълбоко вярва. Едно от нещата, в които работата ми ме е убедила най-силно, е фактът, че човек никога не се отърсва изцяло от убежденията си от детството — те може за известно време да потънат по-надълбоко, но при нужда неизменно се завръщат и овладяват душата, която са формирали.
Лоръл се замисли за детството си, зачуди се дали думите на Кейти са истина. Родителите ѝ я бяха научили не толкова на религиозни, колкото на семейни ценности, най-вече майка ѝ — тъжно бе споделила с децата си, че твърде късно е осъзнала колко важно нещо е семейството. Лоръл трябваше да се съгласи, че въпреки добронамерените препирни семейство Никълсън се обединяваха в мигове на нужда точно както ги бяха научили в детството.
Може би неотдавнашното ми неразположение ме е направило по-безразсъдна от обикновено — след седмица в тъмната спалня с прелитащите в небето германски самолети, с Хенри, който седи до леглото ми вечер и настойчиво стиска ръката ми, за да се оправя, се чувствам страхотно отново да изляза навън, да вдишвам свежия лондонски въздух през пролетта. Едно отклонение — не ти ли се струва забележително, Кейти, че целият свят е въвлечен в безумието на войната, а цветята, пчелите и сезоните си карат постарому, с разбиране и търпение чакат човечеството да се опомни и да забележи колко красив е животът? Странно е, но обичта и копнежът ми по света неизменно се усилват, когато отсъствам от него. Удивително е, не си ли съгласна, как човек се мята между отчаянието и ликуващия копнеж и как дори в тези мрачни дни откриваме щастие в най-дребните неща?