Каквато и да е причината, той ме помоли да повървим заедно, а аз се съгласих и си позволих да се смея. Смях се, защото той ми разказваше забавни истории, и всичко беше толкова лесно и леко. Дадох си сметка колко отдавна не съм се наслаждавала на това тъй простичко удоволствие: нечия компания и разговор в слънчев следобед. Жадувам за такива наслади, Кейти. Вече не съм момиче — аз съм жена и искам разни неща, неща, които не мога да имам, но е човешко нали, да копнеем за онова, от което сме лишени?
Какви неща? От какво е била лишена Вивиан? Не за пръв път Лоръл остана с усещането, че пропуска важно парченце от мозайката. Прелисти текстовете в дневника следващите две седмици, докато отново не стигна до място, където бе спомената Вивиан, с надеждата нещата да ѝ се изяснят.
Тя продължава да се среща с него в болницата, което е достатъчно зле, но и на други места, когато би трябвало да работи в столовата на доброволките или да изпълнява домашните си задължения. Увещава ме да не се npuтеснявам, че той е, приятел, нищо повече И като доказателство споменава годеницата на младия мъж: "Той е сгоден, Кейти, двамата много се обичат и планират да се преместят в провинцията след края на войната, ще си намерят голяма стара къща и ще я напълнят с деца, така че няма опасност да наруша брачната си клетва, от което явно се опасяваш."
Свят се зави на Лоръл при тези думи. Вивиан пишеше за Дороти, за майка ѝ. За миг пресичането на информацията за миналото и на личното преживяване ѝ въздейства съкрушително. Свали очилата и потърка челото си, вперила поглед в каменната стена отвън.
После остави Кейти да продължи:
Тя знае, че не се опасявам само от това, момичето умишлено се преструва, че не разбира тревогите ми. Не съм наивна, съзнавам, че годежът на този млад мъж не е никаква пречка за човешкото сърце. Не познавам неговите чувства, но достатъчно добре познавам Вивиан.
Поредната прекомерна тревога на Кейти, а Лоръл още не бе разбрала причината: Вивиан намекваше, че загрижеността на Кейти се дължи на строгите възгледи на Кейти относно порядъчното съпружеско поведение. Дали пък Вивиан нямаше навика да изневерява? Не разполагаше с много сведения, но Лоръл почти вложи в думите на Кейти вероятността за по-колоритни романтични простъпки от страна на Вивиан — само защото така ѝ се искаше.
А после Лоръл се натъкна на текст, написан два дни по-късно, който я накара да се запита дали Кейти още от самото начало не беше усетила някак, че Джими представлява заплаха за Вивиан:
Ужасна новина от войната: снощи бомба улучи Уестминстър — и Абатството, и Парламента. Отначало всички помислиха, че Биг Бен е разрушен! Тази вечер вместо да чета вестник или да слушам радио, реших да подредя бюфета в дневната, за да направя място за новите си учителски бележки (признавам, че съм същинска вехтошарка — и се срамувам от това, иска ми се да бях по-подредена домакиня, както съм подредена в мислите си), и се натъкнах на забележителна сбирка от джунджурии. Сред тях беше едно писмо от чичото на Вивиан отпреди три години. Освен че описваше нейната "приятна отстъпчивост " (тези думи ме подразниха и днес вечерта, както навремето — той изобщо не познаваше истинската Вивиан!), беше приложил снимка, която още си стоеше сгъната заедно с писмото. На нея Вивиан е седемнайсетгодишна и е истинска красавица — помня, че като я видях навремето, си помислих, че прилича на героиня от вълшебна приказка, може би на Червената шапчица: големи очи, извити устни и все още прямия поглед на дете. Помня също надеждата си в гората да не я дебне някой голям и лош вълк.
Озадачих се, задето писмото и снимката се появяват точно днес. Права бях последния път, когато ме споходи едно от моите "предчувствия". Тогава не предприех нищо, за което вечно ще съжалявам дълбоко, но няма да стоя безучастно и да гледам как младата ми приятелка допуска още една грешка с катастрофални последици. Тъй като не мога да изразя тревогите си писмено, както ми се иска, ще отида в Лондон и ще се срещна с нея лично.
Явно беше предприела това пътуване — и то незабавно, — защото два дни по-късно беше написала в дневника си следното:
Бях в Лондон и се оказа по-зле, отколкото се опасявах. За мен е очевидно, че скъпата ми Вивиан се е влюбила в младия мъж, Джими. Разбира се, тя не го призна, твърде опитна е за това, но аз я познавам от дете, затова го прочетох във всяко нейно изражение, чух го във всяка неизречена фраза. А още по-лошото е, че тя беше изоставила всякаква предпазливост, неведнъж беше посещавала младия мъж у дома, където той живее заедно с клетия си баща. Твърди, че всичко е "невинно", на което аз възразих, че такова не съществува и подобно разграничение няма да ѝ бъде от полза, ако ѝ се наложи да дава обяснение за тези посещения. Тя ми отговори, че няма да се откаже — упорито дете, — а аз мобилизирах цялото си хладнокръвие и заявих: "Скъпа моя, ти си омъжена Освен това ѝ напомних за клетвата, която е положила пред съпруга си в църквата в Нордстром, че ще го обича, ще го почита и ще му се подчинява, докато смъртта ги раздели, и така нататък. О, няма скоро да забравя как ме погледна тя тогава, разочарованието в очите ѝ, когато отвърна, че не разбирам.