На Лоръл ѝ се искаше да може да потърси отговорите на повече места. Хрумна ѝ, че машината на времето на Джери би била най-полезна в момента. За жалост, разполагаше само с дневниците на Кейти. Прочете още няколко текста, от които ставаше ясно, че приятелството на Вивиан и Джими се задълбочава въпреки несекващите опасения на Кейти, а после внезапно, на двайсети май се разбираше, че в писмо Вивиан се е зарекла да престане да се среща с Джими, че е време той да започне нов живот и че тя му желае всичко най-хубаво и се сбогува с него.
Лоръл стаи дъх и се запита дали в крайна сметка Кейти е изпратила писмото на Джими и дали написаното там не стои в основата на тази внезапна промяна. Противно на всичко ѝ беше мъчно за Вивиан Дженкинс — макар да съзнаваше, че в приятелството ѝ с Джими се крие нещо повече от видимото, Лоръл не можеше да не съчувства на младата жена, която се радваше на толкова малко. Запита се дали симпатията ѝ не се дължи на факта, че знае каква съдба очаква Вивиан, но дори мнението на Кейти, която държеше приятелството на довереницата ѝ с Джими да престане, беше противоречиво, когато това накрая се бе случило:
Тревожех се за Вивиан и исках връзката ѝ с младия мъж да бъде прекратена, а сега страдам под бремето на осъщественото си желание. Получих писмо със съвсем малко подробности, но никак не ми е трудно да разчета тона му. Тя се е примирила. Отбелязва само, че съм имала право, че приятелството им е приключило и че не бива да се притеснявам, защото всичко се подредило прекрасно. Бих приела отчаянието или гнева ѝ. Но покорният тон на писмото ме обезпокои. Опасявам се, че той вещае зло. Очаквам следващото ѝ nucмо и се надявам състоянието ѝ да се подобри, но ще продължа да се придържам към убедеността си, че постъпката ми бе продиктувана от най-основателни причини.
Следващо писмо обаче нямаше. Вивиан Дженкинс бе починала три дни по-късно, факт, регистриран от Кейти Елис с предвидима дълбока скръб.
***
Трийсет минути по-късно Лоръл крачеше бързо по притъмнялата морава на Ню Колидж към автобусната спирка, замислена над всичко, което беше прочела, когато телефонът зазвъня в джоба ѝ. Номерът на екранчето не ѝ бе познат, но веднага вдигна.
— Лол?
— Джери?
— А, чудесно, улучил съм номера ти.
Лоръл се напрягаше да го чуе, защото отсреща беше много шумно.
— Джери, къде си?
— В Лондон. В телефонна кабина на Флийт Стрит.
— Наистина ли в града са останали работещи телефонни кабини?
— Явно. Освен ако не съм в машината на времето Тардис и не съм загазил здравата.
— Какво търсиш в Лондон?
— Издирвам доктор Руфъс.
— А? — Лоръл запуши с ръка другото си ухо, за да го чува по-добре— И какво, намери ли го?
— Да. Поне дневниците му. Лекарят е починал от инфекция към края на войната.
Сърцето на Лоръл туптеше бързо и тя прескочи преждевременната смърт на доктора. В желанието си да разплете тази загадка не можеше да си позволи повече състрадание.
— И какво? Какво откри?
— Не знам откъде да започна.
— От най-важното. И побързай, моля те.
— Чакай малко. — Тя го чу да пуска монета в телефона. — Там ли си?
— Да, да.
Лоръл спря под оранжевата светлина на една улична лампа, а Джери каза:
— Никога не са били приятелки, Лол. Според доктор Руфъс мама и Вивиан Дженкинс изобщо не са били приятелки.
— Моля? — Реши, че не го е чула правилно.
— Дори почти не са се познавали.
— Мама и Вивиан Дженкинс ли? Какви ги говориш? Видях книгата, снимката… разбира се, че са били приятелки.
— Мама е искала да са приятелки — съдейки по онова, което прочетох, тя е искала едва ли не да бъде Вивиан Дженкинс. Била е обсебена от представата, че двете са неразделни — "сродни души", така се изразявала, но всичко е само нейна измислица.
— Но… аз не…
— И после се случило нещо — не е ясно точно какво, — но Вивиан Дженкинс направила нещо, което накарало мама да проумее, че изобщо не са близки приятелки.
Лоръл си помисли за спора, споменат от Кити Баркър: между двете се бе случило нещо, заради което Дороти била в ужасно настроение и твърдо решена да си отмъсти.
— Какво, Джери! Знаеш ли какво е направила Вивиан?
Или какво е отнела.
— Чакай малко. По дяволите, монетите ми свършиха. — Разнесе се силен шум, докато той преравяше джобовете си и несръчно подмяташе слушалката. — Връзката ще прекъсне, Лол…
— Обади ми се пак. Намери още монети и ми се обади отново.
— Късно е, нямам повече монети. Скоро пак ще ти звъни. Пристигам в Грийнейкърс…