Връзката прекъсна и Джери изчезна.
27
Лондон, май 1941 г.
Джими се чувстваше страшно неловко, когато за пръв път заведе Вивиан при баща си у дома. Тясната им стаичка изглеждаше достатъчно зле и в собствените му очи, но като си я представи през нейните, половинчатите мерки, които беше взел, за да ѝ придаде известен уют, му се сториха отчайващи. Наистина ли беше решил, че като покрие дървения скрин с кърпа за съдове, това ще го превърне в маса? Явно да. Вивиан от своя страна великолепно се преструваше, че няма абсолютно нищо странно в това да пие черен чай от неподходяща чаша, приседнала в края на леглото на стареца, така че предвид всички обстоятелства посещението мина доста добре.
Един от неловките моменти беше упорството на баща му през цялото време да нарича Вивиан "твоята млада дама", а после да попита — с кристално ясен глас — кога двамата възнамеряват да се оженят. Джими поправи стареца най-малко три пъти, преди извинително да вдигне рамене пред Вивиан и да обърне случката в шега. Какво друго му оставаше? Просто старецът беше сбъркал — виждал беше Доли само веднъж, в Ковънтри още преди войната, — така че какво толкова! Вивиан, изглежда, нямаше възражения и бащата на Джими беше щастлив. Много щастлив. Вивиан страшно му допадна. В нейно лице той намери слушател, какъвто беше чакал цял живот.
Понякога, докато наблюдаваше как двамата се смеят на някой спомен на баща му, опитват се да научат Финчи на нов номер или спорят ведро коя е най-добрата стръв за риба, имаше чувството, че сърцето му ще пръсне от благодарност. Осъзна, че от доста време — от години — не е виждал да изчезва тревожната бръчка, врязала се между веждите на баща му, докато той се мъчи да си спомни кой е и къде се намира.
От време на време Джими се улавяше как се опитва да си представи Дол на мястото на Вивиан, как тя поднася нова чаша чай на баща му, разбърква кондензираното мляко точно както той го обича, разказва му истории, а той учудено и доволно клати глава… но, кой знае защо, не успяваше да си я представи. Укори се дори задето опитва. Сравненията бяха безсмислени, съзнаваше го, и не бяха справедливи и към двете жени. Дол би дошла на гости, ако можеше. Работеше до късно в завода за муниции и след това винаги беше изморена — не си клатеше краката. — просто беше напълно естествено да предпочете в редките си свободни вечери да излиза с приятели.
Вивиан. От друга страна, видимо истински се наслаждава на времето, прекарано в тясната им стаичка. Веднъж Джими допусна грешката да ѝ благодари, сякаш му беше направила огромна лична услуга, но тя го изгледа така, все едно си е изгубил ума и попита "За какво?". Озадаченото ѝ изражение го накара да се почувства глупаво и Джими смени темата, като пусна някаква шега, но после реши, че вероятно е схванал всичко погрешно и Вивиан поддържа приятелството си с него единствено заради компанията на стареца. Обяснението му се стори задоволително. Каква друга причина можеше да има за невероятната промяна в поведението ѝ?
Продължаваше да размишлява над това понякога, питаше защо се бе съгласила онзи ден в болницата, когато я беше поканил да се разходят. Не се питаше за причината да я покани — защото, когато Вивиан се върна след боледуването си, той отвори вратата на мансардата и я зърна неочаквано пред себе си, всичко пред очите му грейна. Побърза да я настигне, когато тя си тръгна, отвори рязко входната врата и я завари да стои на стълбите и да оправя шала си. Не беше очаквал Вивиан да приеме, знаеше само, че беше обмислял предложението си, докато траеше репетицията. Искаше му се да прекара повече време с нея не защото Доли му беше заръчала, а защото той харесваше Вивиан и компанията ѝ му беше приятна.
— Имаш ли деца, Джими? — попита тя, докато крачеха един до друг. Вървеше по-бавно от обикновено, все още крехка след болестта, която я беше задържала у дома. Беше забелязал, че Вивиан през целия ден е някак затворена — смееше се с децата както обикновено, но очите ѝ имаха особен поглед, някаква предпазливост, сдържаност, с каквато не беше свикнал. На Джими му дожаля за нея, макар да не знаеше точно защо.
— Не — поклати глава той. И усети как лицето му пламва, когато си спомни колко се беше разстроила тя, когато ѝ зададе същия въпрос. Този път обаче тя направляваше разговора и го притисна:
— Но един ден искаш да имаш, нали?
— Да.
— Едно или две?
— За начало. После още шест.
Тя се усмихна на думите му.
— Бях единствено дете — опита да поясни той. — Беше самотно.
— Ние бяхме четири. Беше шумно.