Джими се засмя на думите ѝ и продължаваше да се усмихва, когато за пръв път осъзна нещо.
— Приказките, които разказваш в болницата — поде той, докато завиваха, и се замисли за снимката, която беше направил за нея, — за дървената наколна къща, за омагьосаната гора и за семейството отвъд воала, те са твоето семейство, нали?
Вивиан кимна.
Джими не беше сигурен какво го накара през онзи ден да ѝ разкаже за баща си — нещо в изражението ѝ, докато говореше за семейството си, приказките, които я беше чувал да разказва и които бяха наситени с вълшебство и копнеж и караха времето да изчезва, внезапната му нужда да сподели с някого. Каквато и да беше причината, той ѝ разказа. Вивиан го обсипа с въпроси и Джими си спомни за първия път, когато я беше видял с децата, за начина, по който забеляза, че ги слуша тя. Когато Вивиан сподели, че би желала да се запознае с баща му, Джими си помисли че просто го е подметнала, както хората подхвърлят нещо, а всъщност си мислят за влака, който трябва да хванат, и дали ще стигнат навреме на гарата. Обаче на следващата репетиция Вивиан повтори молбата си.
— Купила съм му нещо — додаде, — което мисля, че ще му хареса.
И наистина така стана. На следващата седмица, когато Джими се съгласи да я запознае с баща си, тя подари на стареца хубаво парче сепия "за Финчи". Била го намерила на брега, когато с Хенри гостували на издателя и семейството му.
— Тя е прекрасна, Джими — заяви на глас баща му. — Много е красива, като от картина. И е мила. Какво мислиш, да изчакаш и да се ожените, когато отидем на морето ли?
— Не знам, татко — отвърна Джими и стрелна поглед към Вивиан, която се преструваше на силно заинтригувана от неговите снимки, закачени по стената. — Да почакаме, пък да видим.
— Не чакай твърде дълго, Джими, че двамата с майка ти няма да станем по-млади.
— Добре, татко. Най-напред на теб ще кажа, обещавам ти.
По-късно, докато изпращаше Вивиан до спирката на метрото, ѝ обясни за объркването на баща си с надеждата да не се е чувствала твърде неловко.
Тя видимо се изненада:
— Не бива да се извиняваш заради баща си, Джими.
— Да, знам. Просто… не искам ти да се чувстваш неловко.
— Тъкмо обратното. Отдавна не съм се чувствала толкова непосредствено.
Повървяха малко, без да разговарят, после Вивиан каза:
— Наистина ли ще живеете край морето?
— Така планираме — трепна Джими. Планираме. Изрече думата, без да се замисля, и се прокле мислено. Беше му крайно неудобно да чертае пред Вивиан същия този сценарий за бъдещето, който в съзнанието си свързваше с кроежите на Доли.
— И ще се ожениш.
Той кимна.
— Това е прекрасно, Джими. Много се радвам за теб. Тя добро момиче ли е? Ама, разбира се, че е. Глупав въпрос.
Джими се усмихна лекичко, надявайки се да са изчерпили темата, но Вивиан каза:
— Е?
— Какво?
— Разкажи ми за нея — засмя се тя.
— Какво искаш да знаеш?
— Не съм сигурна, вероятно обичайните неща — как се запознахте?
Мислите на Джими се върнаха в кафенето в Ковънтри.
— Аз носех един чувал с брашно.
— И тя не можа да ти устои — подразни го лекичко Вивиан. — Явно не е безразлична към брашното. Какво още? Каква е тя?
— Закачлива — отвърна Джими със свито гърло, — жизнена, изпълнена с мечти. — Разговорът изобщо не му беше приятен, но мислите му се насочиха към Дол: към момичето, което беше зърнал за пръв път, към жената, в която вече се беше превърнала. — Изгуби семейството си след бомбардировка.
— О, Джими! — посърна Вивиан. — Клетото момиче. Сигурно е съсипана.
Състраданието ѝ беше искрено и Джими просто не можеше да го понесе. Срамът му заради измамата, ролята, която вече играеше, мъчителното за него двуличие — всичко това го тласна към искреност.
— Струва ми се, че ти я познаваш.
— Моля? — стрелна го тя с поглед, видимо разтревожена. — Откъде?
— Казва се Доли — стаи дъх той и си спомни колко лошо се бяха развили отношенията им. — Доли Смитам.
— Не. Не познавам никого с това име — видимо облекчена отговори Вивиан.
Джими се озадачи. Знаеше, че двете са приятелки, поне че са били преди, Доли му беше разказала всичко.
— Работите заедно в столовата на доброволките. Преди живееше срещу вас на Кампдън Гроув. Беше компаньонка на лейди Гуендолин.
— О! — досети се Вивиан. — О, Джими! — закова се тя на място, стисна ръката му и очите ѝ притъмняха уплашено. — Тя знае ли, че работим заедно в болницата?
— Не — отговори Джими, ненавиждайки се заради лъжата. Облекчението ѝ беше осезаемо, но едва плъзналата по устните ѝ усмивка бързо бе заменена от нова тревога. Вивиан въздъхна със съжаление и леко притисна пръсти към устните си.