Онази вечер се скараха ужасно. Започна се от дреболия, от някакъв неин коментар за Кейтлин Руфъс, за поведението ѝ, когато наскоро излезли на танци с Кити и останалите. Стотици пъти досега беше говорила така, обаче този път думите ѝ предизвикаха разгорещен спор. Доли се слиса от острия тон на Джими, от нещата, които ѝ наговори; посъветва я да си избере по-свестни приятели, след като старите толкова я разочароват, подметна дори, че може следващия път да предпочете да дойде на гости на него и на баща му, вместо да излиза с хора, които явно не харесва. Всичко беше толкова неочаквано, толкова нелюбезно, че тя се разплака на улицата. Обикновено, когато Доли плачеше, Джими разбираше колко е наранена и веднага се опитваше да оправи нещата, но не и този път. Просто кресна „Господи!“ и се отдалечи със стиснати юмруци.
Доли преглътна риданията си, заслушана и изчакваща в тъмното, и отначало не чу нищо. Реши, че наистина е останала самичка, че е прекалила и този път той наистина я е изоставил.
Не беше. Джими се върна, но вместо да ѝ се извини както очакваше Доли, ѝ заяви с глас, който тя едва позна:
— Трябваше да се омъжиш за мен. Дол. Трябваше да се омъжиш за мен, когато те помолих.
Думите му предизвикаха надигането на болезнено ридание в гърлото ѝ и тя проплака:
— Не, Джими, ти трябваше да ме помолиш по-рано!
След това се сдобриха на стълбите на пансиона на госпожа Уайт. Целунаха се за лека нощ предпазливо и учтиво, единодушни, че чувствата им са взели превес, и толкова. Обаче Доли знаеше, че се е случило нещо повече. След това лежа будна цели четири часа, премисляше последните седмици, спомняше си всяка среща с него, какво му е казвала, какво е било неговото поведение и докато всичко това се разиграваше в главата ѝ, тя проумя. Беше заради плана, заради онова, което го беше помолила да стори. Вместо да оправи отношенията им, както се бе надявала, имаше опасност умният ѝ план да развали всичко…
Седнала в кафенето сега, Доли изгаси цигарата си и извади писмото от чантата си. Издърпа го от плика и го препрочете. Предложение за работа от пансиона "Сий Блу". Джими намери обявата във вестника и ѝ я изряза. "Звучи страхотно, Дол — каза ѝ тогава. — Превъзходно място на морето — чайки, солен въздух, сладолед… И аз ще успея да си намеря работа… все ще открия нещо." Доли не си представяше как ще почиства след бледите и ръсещи пясък туристи, обаче Джими ѝ вися над главата, докато не написа писмото, и отчасти неговата категоричност много ѝ допадна. Защо не, реши тя накрая. Джими щеше да бъде доволен, а ако получеше работата, тя винаги можеше тайно от него да я откаже. Тогава Доли смяташе, че не се нуждае от такава работа, не и когато Джими най-сетне уреди снимката с Вивиан…
Вратата на кафенето се отвори и влезе Джими. Личеше си, че е тичал — от нетърпение да я види, надяваше се тя. Доли му махна и го проследи с поглед, докато се доближаваше към масата — тъмният перчем беше паднал на лицето му и той изглеждаше красив, чорлав и никак опасен.
— Здрасти, Дол — целуна я той по бузата. — Малко е топличко за кожено палто, не мислиш ли?
— Добре ми е — усмихна се Доли и поклати глава.
Премести се на седалката в сепарето, но той седна срещу нея и вдигна ръка, за да извика сервитьорката.
Доли го изчака да си поръча чай, но накрая не издържа, пое си дълбоко дъх и каза:
— Хрумна ми една идея.
Лицето му се напрегна и тя усети самокритично бодване, когато забеляза колко бдителен е станал. Пресегна се и нежно го погали по ръката.
— О, Джими, не е нищо такова… — Замълча и задъвка бузата си отвътре. — Всъщност — снижи глас тя — мислех си за онова нещо, за плана.
Той вирна отбранително брадичка и тя побърза да продължи:
— Може би трябва да забравим за всичко — за срещата, за снимката.
— Наистина ли?
Тя кимна и по изражението на Джими отсъди, че е взела правилното решение.
— Изобщо не биваше да те моля… — заизливаха се като каскада думите ѝ, — не разсъждавах трезво. Цялата история с лейди Гуендолин, със семейството ми… явно малко ме е подлудила, Джими.
Той се премести до нея и обхвана лицето ѝ с ръце. Тъмните му очи потърсиха нейните.
— Разбира се, клетото ми момиче.
— Не биваше да те моля — повтори тя, докато той я целуваше. — Не беше честно. Извиня…
— Шшшт! — спря я той и гласът му прозвуча облекчено и по-сърдечно. — Не се притеснявай. Всичко е в миналото. Двамата с теб трябва да оставим всичко в миналото и да гледаме напред.