Последните петдесет години се изпариха и Лоръл видя своята призрачна двойничка от миналото да прелита покрай живия плет на зеления велосипед "Малвърн Стар" с една от сестрите си, обкрачила кормилото. Помургавяла от слънцето кожа, руси косъмчета по краката, ожулени колене. Беше много отдавна. Беше вчера.
— За телевизията ли е?
Лоръл вдигна поглед и установи, че Айрис я гледа в огледалото за обратно виждане, примигвайки.
— Моля? — попита тя.
— Интервюто, с което беше толкова заета.
— А, това ли? Всъщност е поредица от интервюта. Остава ми още едно в понеделник.
— Да, Роуз ми каза, че ще се връщаш в Лондон по-рано. За телевизията ли е?
Лоръл изсумтя за потвърждение.
— Някакъв биографичен едночасов филм. Ще има интервю и с други хора: режисьори, актьори, с които съм работила, стари кадри, неща от детството ми…
— Чуваш ли, Роузи? — язвително подметна Айрис. — Неща от детството. — Тя се понадигна от шофьорското си място, за да се намръщи по-изразително в огледалото към Лоръл. — Ще съм ти признателна, ако не показваш семейните снимки, на които съм почти или напълно разсъблечена.
— Жалко — отвърна Лоръл и махна един бял косъм от черния си панталон. — Това щяха да са най-хубавите материали. За какво ще говоря сега?
— Сигурна съм, че като насочат камерата към теб, все ще измислиш нещо.
Лоръл прикри усмивката си. В последно време хората се отнасяха към нея с крайно сериозно уважение, затова ѝ беше приятно да се посдърпа малко с истинска майсторка.
Роуз обаче открай време предпочиташе мира и спокойствието и започваше видимо да се притеснява.
— Вижте, вижте — размаха тя и двете си ръце към един участък със сринати до основи сгради в края на града. — Тук ще бъде новият супермаркет. Представяте ли си? Като че ли останалите три са малко.
— Ама че нелепо…
Раздразнението на Айрис, за щастие, се насочи другаде и Лоръл можеше отново да се облегне назад и да зяпа през прозореца. Прекосиха града, минаха по главната улица, която постепенно се стесни до междуселски път, и после залъкатушиха по плавните завои. Поредността беше толкова позната, че Лоръл можеше и със затворени очи да каже точно къде се намира. Разговорът на предната седалка утихна, пътят се стесни, а дърветата над главите им се сгъстиха, докато накрая Айрис пусна мигача и зави по алеята с табела "Ферма Грийнейкърс".
* * *
Фермата се намираше тук открай време — на върха на един склон с изглед към ливадата. Естествено, къщите обикновено остават там, където са построени. Айрис паркира на равното място, обитавано от стария автомобил "Морис Майнър" на баща им, докато майка им не се бе съгласила да го продадат.
— Стрехите изглеждат много окаяно — отбеляза тя.
— Придават на къщата печален вид, не мислите ли? — съгласи се Роуз. — Елате да ви покажа откъде започна да тече напоследък.
Лоръл затвори вратата на колата, но не последва сестрите си през портата. Пъхна ръце в джобовете си и остана на място, попивайки цялата гледка — от градината до напукания комин и всичко между тях: перваза, от който някога спускаха Дафни в кошницата, балкона, на който окачваха старите завеси от спалнята, за да се образува нещо като арка на авансцена, таванската стая, където Лоръл се научи да пуши.
Мисълта ѝ хрумна неочаквано — къщата я помнеше.
Лоръл не се определяше като романтичка, но усещането беше много силно и за част от секундата тя с лекота повярва, че съчетанието пред очите ѝ от дъски и червени тухлени комини, от осеяни с петна керемиди и странно разкривени прозорци с фронтони е способно да съхранява спомени.
Усещаше, че сградата и в момента я наблюдава през всеки прозорец, че се връща назад в миналото, за да свърже сегашната по-възрастна жена с дизайнерски костюм с момичето, въздишало по снимките на Джеймс Дийн. Какво ли си мисли за личността, в която съм се превърнала, зачуди се Лоръл.
Това беше глупаво, разбира се — къщите нямат мисли. Къщите не помнят хора, не помнят нищо. Всъщност Лоръл помнеше къщата, а не обратното. И защо не? Тук беше домът ѝ от двегодишна, тук беше живяла, докато навърши седемнайсет. Вярно, отдавна не беше идвала — въпреки полуредовните си посещения в болницата не се беше връщала в Грийнейкърс, — но заради огромната си заетост. Лоръл погледна към къщичката на дървото. Беше се постарала да бъде много заета.