Макар и да не беше точно така.
Вивиан знаеше точно в кой миг се бе влюбила в Джими Меткалф. Тя седеше на масата за закуска долу, Хенри ѝ разказваше някои неща от работата си в министерството, а тя кимаше, но си мислеше за една случка в болницата — нещо смешно, което беше направил Джими, за да развесели най-новия им пациент — и после се засмя противно на волята си, слава богу, в момент от разказа на Хенри, който той смяташе за забавен, защото той ѝ се усмихна, дойде да я целуне и каза:
— Знаех си, че и ти ще си на това мнение, скъпа.
Вивиан знаеше също, че чувствата ѝ не са споделени и че не би могла да ги признае пред Джими. Дори ако по някаква случайност той изпитваше същото, Джими и Вивиан нямаха бъдеще. Тя не можеше да му го предложи. Съдбата ѝ беше решена. Положението не ѝ причиняваше тревога или страдание, вече не. От известно време беше приела живота, който ѝ оставаше. Със сигурност не се нуждаеше от прошепнати неуместни признания или физически прояви на любов, за да се чувства цялостна.
Тъкмо обратното. Вивиан отдавна беше научила, още като дете на една самотна гара, на път да се качи на кораб за далечна страна, че може да контролира единствено живота, разиграващ се в съзнанието ѝ. В къщата на Кампдън Гроув, когато чуваше как Хенри си подсвирква в банята, подстригва си мустаците и се любува на профила си, ѝ стигаше да знае, че онова, което носи в себе си, си е само нейно.
Въпреки това се стъписа, когато видя Джими и Доли Смитам заедно на представлението. Бяха говорили един-два пъти за неговата годеница, обаче Джими винаги се затваряше, когато зачекнеха темата, затова Вивиан престана да пита. Беше свикнала да мисли за него като за човек, който няма друг живот извън болницата и други близки освен баща си. Обаче докато го гледаше заедно с Доли — колко нежно я държеше за ръка, как насочваше поглед към нея, — Вивиан се оказа принудена да се изправи срещу истината. Тя може и да обичаше Джими, обаче той обичаше Доли. Нещо повече, Вивиан разбираше защо. Според нея Доли беше хубава и забавна, беше преизпълнена с пламенен авантюризъм, който привличаше хората към нея. Веднъж Джими беше казал за нея, че "сияе", и Вивиан разбра какво е имал предвид. Разбира се, че той ще я обича, нищо чудно, че искаше да бъде мачтата за нейното превъзходно, издуто от вятъра платно — тя беше жена която би предизвикала подобна всеотдайност у мъж като Джими.
Точно това Вивиан възнамеряваше да каже на Кейти — че Джими е сгоден и ще се жени, че годеницата му е очарователна жена и че няма причини той и Вивиан…
Телефонът на масичката до нея звънна и Вивиан го погледна изненадана. Никой не се обаждаше на Кампдън Гроув номер двайсет и пет денем, колегите на Хенри го търсеха на работата, а Вивиан нямаше много приятели, поне не такива, които да ѝ се обаждат по телефона. Вдигна несигурно.
Отсреща се разнесе непознат мъжки глас. Тя не разбра как се казва господинът, защото той каза името си твърде бързо.
— Ало? — повтори тя. — Кой казахте, че се обажда?
— Доктор Лайънъл Руфъс.
Вивиан не се сещаше да познава човек с това име и се запита дали не е колега на доктор Томалин.
— С какво мога да ви помогна, доктор Руфъс? — Вивиан се слиса колко много собственият ѝ глас тук, в този друг живот, прилича на гласа на майка ѝ, когато тя им четеше приказки — тогава ставаше отривист, съвършен и отнесен, съвсем различен от истинския ѝ глас.
— С Вивиан Дженкинс ли разговарям?
— Да?
— Госпожо Дженкинс, може ли да разговаряме по един деликатен въпрос? Свързан е с млада жена, която, мисля, сте срещали няколко пъти. Навремето е живяла в къщата срещу вашата и е работила като компаньонка на лейди Гуендолин.
— Дороти Смитам ли имате предвид?
— Да. Ще ви кажа нещо, което обикновено не обсъждам с други хора — някои въпроси изискват поверителност, но в този случай мисля, че е във ваш интерес. Най-добре е да седнете, госпожо Дженкинс.
Вивиан вече беше седнала, затова изсумтя тихо в знак на съгласие, после заслуша внимателно непознатия лекар, който ѝ разказа небивала история.
Слушаше и почти не говореше, а когато доктор Руфъс накрая затвори, Вивиан дълго седя с телефонната слушалка в ръка. Превърташе думите му в мислите си и се опитваше да ги преплете така, че да извлече някакъв смисъл — той говореше за Доли ("Добро момиче, чието въображение понякога прекомерно се развихря") и за нейния млад годеник ("Джими, струва ми се не съм го виждал"), разказа ѝ за желанието им да бъдат заедно, за нуждата им от пари, с които да започнат на чисто. Обрисува ѝ и плана, който са скроили, предвиденото там нейно участие. Когато Вивиан се озадачи на глас защо са избрали нея, той ѝ обясни отчаянието на Доли, когато била "отхвърлена" от човек, на когото дълбоко се възхищавала.