Отначало Вивиан се вцепени от разговора — и толкова по-добре, защото иначе щеше да бъде смазана от болката, която изпита, от лъжовността на неща, които беше смятала за хубави и истински. Каза си, че този мъж бърка, че това е просто жестока шега или грешка, обаче после си спомни горчивината, изписала се по лицето на Джими, когато го попита защо с Доли не се оженят веднага, спомни си как той я укори, как ѝ напомни, че нейните романтични идеали са лукс, достъпен само за хората, които могат да си ги позволят, и проумя всичко.
Поседя съвсем неподвижно, заслушана в притихналата голяма къща, докато надеждите ѝ рухваха край нея. Вивиан прекрасно умееше да изчезва зад бурята на емоциите си, страшно много пъти го беше правила, но това беше различно, предизвика болка в част от личността ѝ, която отдавна беше скътала надълбоко. В този момент Вивиан прозря с небивала яснота като никога преди, че копнее не просто за Джими, а за онова, което представлява той. Различен живот, свобода и бъдеще, каквото беше престанала да си представя за себе си, бъдеще, което се носи устремно напред, без да е възпирано от тухлена преграда напряко на пътя. А също и минало, но не миналото от нейните кошмари, а възможността за изграждането на мост между тогава и сега, помиряването със събитията, случили се много отдавна…
Вивиан се опомни едва когато чу часовника в хола да бие. И си даде сметка, че е заложено нещо повече от собственото ѝ скръбно разочарование. Много повече. Съзнанието ѝ се изпълни със страх. Остави телефонната слушалка на мястото ѝ и погледна часовника си. Два часът. Следователно имаше още три часа, преди да трябва да си бъде у дома за вечерята с Хенри.
Нямаше време да ридае. Вивиан се приближи до бюрото и направи каквото трябваше. Запъти се към вратата, залитайки — единственият външен признак за вътрешните ѝ терзания, после забързано се върна да вземе книгата. Надраска посланието си напряко на страницата, щракна капачето на писалката си в голямата зейнала къща и после, без да се колебае нито минутка повече, бързо слезе по стълбите и излезе.
***
Вратата отвори госпожа Хамблин, която седеше при господин Меткалф, докато Джими е на работа. Усмихна се, когато видя Вивиан, и каза:
— О, радвам се, че сте вие, скъпа. Ще отскоча до бакалницата, ако нямате нищо против, след като ще бъдете тук да го погледате. — Преметна мрежа през ръката си и потупа носа си отстрани, докато излизаше забързано. — Чух, че продават банани по втория начин, стига да си поискаш любезно.
Вивиан се беше привързала силно към бащата на Джими. Понякога си мислеше, че собственият ѝ баща щеше да бъде досущ като него, стига да бе доживял до неговата възраст. Господин Меткалф беше отраснал във ферма сред цяла сюрия деца и Вивиан чувстваше близки много от историите, които разказваше той — те несъмнено бяха повлияли на мечтите на Джими за живота, който иска да води. Днес обаче не беше добър ден за баща му.
— Сватбата — стисна той ръката ѝ, - нали не сме пропуснали сватбата?
— Със сигурност не сте — благо отвърна Вивиан. — Каква сватба без вас? Как можахте да си го помислите — няма как да се случи такова нещо.
Сърцето на Вивиан се сви за него. Старецът беше объркан и уплашен и на нея ѝ се искаше да може да направи нещо повече, за да облекчи състоянието му.
— Какво ще кажете за чаша чай? — предложи тя.
— Да, о, да, ако обичате — отвърна той толкова признателен, все едно се бе сбъднало най-съкровеното му желание. — Звучи npeкрасно.
Чу се превъртането на ключ в ключалката точно когато Вивиан разбъркваше капката кондензирано мляко, както обичаше да пие чая си старецът.
Влезе Джими и ако се учуди да я види там, с нищо не го показа. Усмихна ѝ се сърдечно и Вивиан също му се усмихна, усещайки стягане в гърдите си.
Тя поостана още малко, разговаряйки и с двамата, удължи посещението, колкото се осмели. Но дойде време да си тръгва, Хенри щеше да я очаква.
Джими я изпрати до спирката на метрото както винаги, но когато стигнаха, тя не се запъти към входа.
— Нося ти нещо — каза Вивиан и бръкна в чантичката си. Извади своята книжка "Питър Пан" и му я подаде.
— Подаряваш ми я?
Тя кимна.
Той беше трогнат, личеше си, но и объркан.
— Написала съм ти посвещение — додаде тя.
Той разгърна книгата и прочете на глас какво му е написала: "Истинският приятел е като светлина в мрака". Той се усмихна срещу книгата, а после изпод перчема си се усмихна и на нея.