— Вивиан Дженкинс, това е най-хубавият подарък, който съм получавал.
— Хубаво. — Болка прониза гърдите ѝ. — Сега сме квит. — Тя се поколеба, понеже съзнаваше, че онова, което се кани да направи, ще промени всичко. Сетне си напомни, че всичко вече е различно — телефонното обаждане на доктор Руфъс го беше променило, безстрастният му глас продължаваше да звучи в главата ѝ, нещата, които ѝ бе казал съвсем директно. — Нося ти още нещо.
— Нали знаеш, че днес не е рожденият ми ден?
Тя му подаде къс хартия.
Джими го обърна, прочете какво пише и я погледна.
— Какво е това?
— Мисля, че е очевидно.
Джими се озърна през рамо и снижи глас.
— Искам да кажа — за какво е?
— Заплащане. За страхотната работа, която свърши в болницата.
Той ѝ върна чека, все едно е отровен.
— Не съм искал да ми се плаща, просто исках да помогна. Не ти искам парите.
За част от секундата в гърдите ѝ припламна съмнение, но тя вече го познаваше добре и забеляза как очите му избягват нейните. Вивиан не се почувства отмъстена заради срама му. Просто се натъжи.
— Знам, че е така, Джими, знам и че не си искал да ти се плаща Обаче искам да го вземеш. Не се съмнявам, че ще намериш за какво да използваш парите. Помогни на баща си. Или на твоята прекрасна Доли — ако така ще ти е по-лесно, приеми го като начин да ѝ се отплатя за огромната добрина да ми върне медальона Използвай парите, за да се ожените, за да бъде всичко идеално — точно както го искате — за да се преместите и да започнете нов живот край морето, да имате деца, красиви мебели.
— Нали каза, че не мислиш за бъдещето — прозвуча безизразно гласът му.
— Имах предвид своето бъдеще.
— Защо го правиш?
— Защото те харесвам. — Тя пое ръцете му в своите и ги стисна силно. Бяха топли и силни ръце. — Мисля, че ти си прекрасен човек, Джими, един от най-свестните, които познавам, и искам да живееш щастливо.
— Звучи като сбогуване.
— Така ли?
Той кимна.
— Сигурно защото е. — Тя се приближи още мъничко и след мигновено колебание го целуна там, насред улицата, целуна го съвсем леко, едва, безвъзвратно, а после се вкопчи в ризата му, за да запамети мига. — Сбогом, Джими Меткалф — каза тя. — Този път… този път няма да се срещнем отново.
***
След това Джими стоя дълго, забол поглед в чека. Почувства се предаден от нея, дори ѝ се разгневи, макара да съзнаваше, че е несправедлив. Но защо ще му дава такова нещо? И защо сега, когато планът на Дол беше забравен и бяха станали истински приятели? Дали не беше свързано с тайнствената ѝ болест? Имаше нещо окончателно в думите ѝ и това го притесняваше.
През цялата следваща седмица, докато отбиваше въпросите на баща си кога ще дойде отново красивото му момиче, Джими се взираше в чека и се чудеше как да постъпи. Част от него копнееше да скъса омразната хартийка на стотици късчета, но не го стори. Не беше глупав, съзнаваше, че това е отговорът на всичките му молитви, макар да го караше да изгаря от срам, от безсилие и от странна неназовима печал.
Настъпи денят, когато трябваше отново да се срещне с Доли на чай в "Лайънс", и той се чудеше дали да вземе чека със себе си. Въртеше и сучеше около въпроса: вадеше го от своя екземпляр на "Питър Пан" и го слагаше в джоба си, отново го прибираше в книгата и скриваше проклетото нещо от погледа си. Поглеждаше часовника си. И отново същата поредица. Закъсняваше. Знаеше, че Доли ще го чака. Имала да му покаже нещо важно. Щеше да се взира към вратата с грейналите си големи очи, а той никога нямаше да може да ѝ обясни, че е изгубил нещо рядко и скъпоценно.
Джими имаше чувството, че всички тъмни сенки на света го обгръщат плътно, пъхна в джоба си "Питър Пан" и се запъти на среща с годеницата си.
***
Доли го чакаше на същото място до прозореца, както когато предложи плана. Веднага я видя, защото носеше противното си бяло палто — вече не беше студено за кожено палто, но Доли не го сваляше. В съзнанието на Джими палтото до такава степен беше свързано с отвратителния им план, че само като го зърнеше, и тялото му се свиваше от пристъп на гадене.
— Извинявай, че закъснях, Дол.
— Джими. — Очите ѝ блестяха. — Направих го.
— Какво направи?
— Ето виж… — Тя стискаше плик между пръстите на двете си ръце, от който сега извади квадратно парче фотографска хартия. — Наложи се дори лично да я проявя — плъзна тя снимката по масата.
Джими я взе и за един кратък миг, преди да успее да се овладее, изпита нежност. Снимката беше направена в болницата, в деня на представлението. Вивиан се виждаше ясно, Джими също, застанал близо до нея, протегнал ръка, за да докосне нейната. Двамата се гледаха — той си спомняше този момент, когато забеляза синината… И тогава проумя какво гледа.