— Идеална е, нали? — Тя се усмихваше широко, гордо, сякаш му е направила огромна услуга и едва ли не очаква от него да ѝ благодари.
Джими каза по-силно, отколкото бе възнамерявал.
— Нали решихме да не го правим — ти каза, че е грешка, че изобщо не е трябвало да молиш за такова нещо.
— Теб, Джими. Изобщо не трябваше да моля теб.
Джими отново погледна снимката и вдигна очи към Дол. Погледът му струеше като безмилостна светлина, която излагаше на показ всички пукнатини по красивата ваза. Тя не го беше излъгала. Той просто не я бе разбрал. Изобщо не я интересуваха децата, пиесата или да се сприятели с Вивиан. Просто се бе възползвала от възможността.
— Джими… — лицето ѝ помръкна. — Защо гледаш така? Мислех, че ще се зарадваш. Нали не си се отказал? Написах толкова хубаво писмо, Джими, изобщо не е нелюбезно, а и никой освен нея няма да види сним…
— Не — отсече Джими, когато бе в състояние да продума. — Не, няма.
— Джими?
— Точно за това исках да поговорим. — Той пъхна снимката обратно в плика и го побутна към нея. — Унищожи го, Дол, не се нуждаем от такова нещо, вече не.
— Какво искаш да кажеш? — подозрително присви очи тя.
Джими извади "Питър Пан" от джоба си, измъкна чека ѝ и го подаде през масата. Доли го обърна предпазливо и го прочете. Бузите ѝ пламнаха.
— За какво са тези пари?
— Тя ми ги даде за нас. За помощта ми за пиесата в болницата и зада ти благодари, че си ѝ върнала медальона.
— Наистина ли? — В очите на Доли бликнаха сълзи, но не от тъга, а от облекчение. — Но, Джими, това са десет хиляди лири.
— Така е. — Той си запали цигара, докато тя се беше вторачила в чека.
— Повече, отколкото бихме ѝ поискали. — Да.
Доли тутакси скокна да го целуне, но Джими не почувства нищичко.
***
Този следобед той дълго обикаля Лондон. Доли беше взела книжката му "Питър Пан" — никак не му се искаше да с е разделя с нея, но тя я грабна и му се примоли да ѝ позволи да я отнесе у дома, пък и каква причина можеше той да изтъкне за неохотата си да се раздели с книжката? Задържа чека у себе си и той тежеше в джоба му, докато Джими скиташе из разрушените улици. Без фотоапарата си не забелязваше малките поетични портрети на войната, виждаше единствено прокълнатата бъркотия. Едно знаеше със сигурност: нямаше да използва нито пени от тези пари, а и надали щеше да може да погледне Доли, ако тя го стореше.
Когато се прибра в стаята си, плачеше с горещи гневни сълзи, които изтри с ръката си, защото всичко се беше объркало, а той не знаеше как да го оправи. Баща му забеляза, че е разстроен, и го попита дали някое от съседските деца не го е тормозило в училище — искал ли татко да отиде и да оправи нещата? Сърцето на Джими се сви от неутолимия копнеж, който предизвика у него представата отново да стане дете, да се върне в миналото. Целуна баща си по темето и го увери, че ще се оправи, а когато се съвзе, забеляза писмото на масата, адресирано със ситен прецизен почерк до господин Меткалф.
Подателката беше жена на име госпожица Кейти Елис, която осведомяваше Джими, че му пише във връзка с Вивиан Дженкинс. Джими прочете писмото и сърцето му започна да блъска в гърдите от гняв, любов и накрая от решителност. Кейти Елис изтъкваше доста основателни причини Джими да не припарва до Вивиан, но единственото, което Джими прозря, бе неистовото си желание да отиде при нея. Най-сетне проумя онова, което го беше обърквало досега.
***
А що се отнася до писмото, което Доли Смитам беше написала до Вивиан Дженкинс, и пъхнатата в плика снимка — те бяха забравени. Доли вече не се нуждаеше от нито едно от двете, затова не потърси плика и не забеляза липсата му Но него го нямаше. Помете го ръкавът на дебелото ѝ бяло палто, когато тя грабна чека и блажено се наведе да целуне Джими, пликът се плъзна и спря на ръба на масата, позадържа се няколко секунди и накрая падна в дълбоката и тясна пролука между пейката и стената.
Пликът изобщо не се виждаше и сигурно щеше да си остане там и да събира прах, да го гризат хлебарките и накрая да се разпадне от несекващата смяна на сезоните много след като имената вътре са се превърнали в отглас от минал живот. Обаче съдбата е много капризно нещо и не се случи така.
Късно през нощта, докато Доли спеше, сгушена в тясното си легълце на Рилингтън Плейс и сънуваше как ще пребледнее лицето на госпожа Уайт, когато ѝ съобщи, че напуска пансиона, един самолет "Хайнкел" на Луфтвафе на път за Берлин пусна бомба със закъснител, която тихо се понесе надолу в топлото нощно небе. Пилотът би предпочел да улучи Марбъл Арч, но беше изморен, не се прицели точно и бомбата падна на мястото на някогашните железни перила, точно пред намиращия се в съседство "Лайънс Корнър Хаус". Избухна в четири часа на следващата сутрин, точно когато Доли, твърде превъзбудена от радост, за да спи, седеше в леглото си, поглеждаше към книжката "Питър Пан или Момчето, което така и не порасна", която беше донесла от ресторанта, и изписваше името си — Дороти — много старателно над посвещението. Толкова мило от страна на Вивиан да ѝ подари книгата! На Доли ѝ домъчняваше, като се сетеше колко несправедливо я беше обвинила. Радваше се, че вече са приятелки. Бомбата разруши ресторанта и половината от съседната къща. Имаше случайни жертви, но не чак толкова, колкото можеше да бъдат, а и линейката от Станция 39 откликна светкавично и екипът се залови да претърсва руините за оцелели. Една мила служителка на име Сю, чийто съпруг Дон се беше прибрал у дома с тежко разстройство след бойните действия в Дюнкерк и чието единствено дете беше евакуирано в градче в Уелс непроизносимо име, вече приключваше смяната си, когато забеляза нещо сред руините.