Разтърка очи и се прозя, зачуди се дали да не го остави после се наведе и го вдигна. Установи, че е писмо — адресирано и с марка, но още неизпратено. Пликът не беше запечатан и снимката се изхлузи върху дланта ѝ. Вече виждаше съвсем ясно, защото се бе зазорило над гордия Лондон, осеян с димящи пожарища: на снимката имаше мъж и жена, любовници са, личеше си само като ги погледне човек. Как само мъжът беше вперил поглед в красивата млада жена — просто не можеше да откъсне очи. Не се усмихваше като нея, но всичко на снимката говореше на Сю, че мъжът обича жената с цялото си сърце Тя се усмихна мълчаливо и малко печално, защото си спомни как двамата с Дон се гледаха преди, после запечата писмото и го пъхна в джоба си. Качи се на благонадеждния кафяв даймлер до колежката си Вира и двете подкараха обратно към управлението. Сю вярваше в положителната нагласа и в това, че човек трябва да помага на другите, затова изпращането на писмото на влюбените щеше да бъде първото ѝ добро дело за този нов ден. Пусна писмото в пощенската кутия на път към къщи и до края на своя дълъг и предимно щастлив живот понякога си мислеше за тези влюбени и се надяваше нещата да са се подредили добре за тях.
29
Грийнейкърс, 2011 г.
Поредният ден от циганското лято и златиста мараня над полето. След като цяла сутрин седя с майка си, Лоръл предаде щафетата на Роуз и остави двете жени и бавно въртящия се вентилатор на стойка върху тоалетката, а тя излезе навън. Смяташе да се поразходи до реката, за да се поразтъпче, обаче къщичката на дървото привлече вниманието ѝ, затова реши да се покатери в нея. За пръв път от петдесет години.
Боже, вратичката се оказа много по-ниска, отколкото си спомняше. Лоръл се промуши вътре през невъобразимо наклонената долна част на отвора на входа, после седна с кръстосани крака и огледа помещението. Усмихна се, като забеляза огледалцето на Дафни, все още облегнато странично върху напречната греда. От годините живачното покритие отзад се беше напукало и обелило, затова, когато Лоръл се огледа, отражението ѝ беше неясно като върху вода. Наистина се почувства странно да види отражението на набръчканото си лице на това място, изпълнено със спомени от детството. Като Алиса, пропаднала в заешката дупка или пък отново пропадаща в нея петдесет години по-късно, за да открие, че единствената промяна е самата тя.
Лоръл върна огледалото на мястото му и си позволи да надникне през прозореца точно както в онзи ден. Сякаш чу лая на Барнаби, видя еднокрилата кокошка да кръжи в прахта, усети изопнатото слънчево сияние, отразено от камъните на алеята. Беше почти сигурна, че ако се обърне назад към къщата, току-виж видяла обръча на Айрис да се поклаща, окачен на пръта, когато горещият вятър го побутне. Затова не се обърна. Понякога изминалото време — и онова, което се криеше в акордеоновите му гънки — бе физически болезнено. Лоръл предпочете да се извърне от прозореца.
Беше донесла в къщичката на дървото снимката на Дороти, която беше намерила в книжката "Питър Пан", и сега я извади от джоба си. Снимката и сценарият на пиесата, който разнасяше със себе си, откакто се беше върнала от Оксфорд бяха станали нещо като талисмани, отправната точка на разплитането на една загадка — боже, страшно се надяваше — и ако имаше късмет, можеше да се окажат търсеният ключ. Двете жени не били приятелки, така твърдеше Джери, обаче би трябвало да са, иначе как ще обясниш тази снимка?