Лоръл се вгледа в двете жени, които се усмихваха на фотографа, хванати за ръце, твърдо решена да разгадае тайната Къде ли е направена снимката? Ясно е, че е в някаква стая с наклонен таван може би мансарда? На снимката нямаше никой друг, само малък тъмен силует зад жените, който можеше да е бързо движещ се човек — Лоръл се вгледа внимателно, — дребен човек, освен ако не е илюзия, свързана с перспективата. Дете?) Може би. Макар че това не ѝ помагаше особено, навсякъде имаше деца. (Всъщност имало ли е деца в Лондон по време на войната? Много са били евакуирани, особено през първите години на лондонските бомбардировки.)
Лоръл въздъхна безпомощно. Нямаше полза, колкото и да се стараеше, това си бяха просто догадки — всички вероятности бяха еднакво достоверни и нито един от фактите, които беше открила досега, не подсказваше обстоятелствата, довели до създаването на снимката. Освен може би книжката, приютила снимката през всички изминали десетилетия. Означаваше ли нещо — дали двата предмета вървяха заедно, дали майка ѝ и Вивиан бяха участвали заедно в някаква пиеса? Или беше поредното вбесяващо съвпадение?
Лоръл съсредоточи вниманието си над Доли, сложи си очилата и обърна снимката към светлината от отворения прозорец, за да разгледа внимателно всяко зрънце. Стори ѝ се, че има нещо нередно в лицето на майка ѝ — беше напрегнато, сякаш благоразположението, което демонстрираше пред фотографа, не беше съвсем неподправено. Не беше антипатия, определено не, Лоръл нямаше усещането, че Дороти не харесва човека зад обектива, а по-скоро, че щастието ѝ е прекомерно. Че се дължи на друга емоция, не просто на чистата радост.
— Ей!
Лоръл се сепна и избуха като бухал. Погледна към входа на къщичката на дървото. Джери стоеше на най-горното стъпало и се смееше.
— О, Лол, само да си беше видяла лицето — поклати глава той.
— Да, много смешно, не се съмнявам.
— Наистина беше смешно.
Сърцето на Лоръл още биеше като лудо.
— За някое дете може би. — Погледна към безлюдната алея. — Как дойде? Не чух кола.
— Работим над телепортирането — нали си сещаш, разпадането на материята и транспортирането ѝ впоследствие. Засега се получаваше добре, но се опасявам, че лявата половина на мозъка ми е останала в Кеймбридж.
Лоръл се усмихна прекомерно търпеливо. Колкото и да се радваше да види брат си, не ѝ беше до шеги.
— Не ми ли вярваш? Е, добре, де. Взех автобуса и дойдох пеша от селото. — Той се покатери вътре и седна до нея. Приличаше на дългуpecт рошав великан, който проточваше шия, за да огледа всяко ъгълче на къщичката на дървото. — Боже, отдавна не съм се качвал тук. Много ми харесва как си се обзавела.
— Джери!
— Имах предвид апартамента ти в Лондон, но това тук не е толкова претенциозно, нали? По-естествено е.
— Свърши ли? — примигна строго срещу него Лоръл.
Той се престори на замислен, потупа се по брадичката, после вдигна непокорната си коса от челото.
— Знаеш ли, мисля, че да.
— Добре, в такъв случая ще бъдеш ли така любезен да ми кажеш какво откри в Лондон? Не искам да съм груба, но се опитвам ла разплета доста сложна семейна загадка.
— Ами добре. Като го представяш така… — Беше преметнал напряко през рамото си зелена платнена чанта и вдигна ремъка над главата си, дългите му пръсти затършуваха вътре и измъкнаха малко тефтерче. Лоръл се смая от вида му, но прехапа език и не изтъкна колко опърпано ѝ изглежда — отвсякъде стърчаха хартийки, отгоре и отдолу имаше завили са на ролца залепващи се листчета, на корицата се мъдреше петно от кафе. Този мъж имаше докторат и един куп статии, та човек би допуснал, че той умее да си води бележки и умело се ориентира в тях.
— Докато ровичкаш — каза Лоръл непоколебимо бодро, — да ти кажа, че размишлявах над онова, което ми съобщи онзи ден по телефона.
— Ммм? — продължи да тършува той из листчетата си.
— Каза, че Дороти и Вивиан не са били приятелки, че почти не са се познавали.
— Точно така.
— Просто… извинявай, но не разбирам как така. Възможно ли е да не си разбрал? Искам да кажа… — тя вдигна снимката на двете млади жени, хванати за ръце, усмихнати пред oбектива — какво ще кажеш за това?
Той взе снимката от ръката ѝ.
— Бих казал, че са били доста красиви млади дами. Качеството на филмите съществено се е подобрило оттогава. Черно-белите снимки имат много по-меланхолично излъчване от…
— Джери — предупредително го прекъсна Лоръл.
— И бих допълнил следното — върна ѝ той снимката: — от тази снимка разбирам, че за части от секундата преди шейсет години майка ми е хванала за ръка друга жена и се е усмихнала пре обектива.