По дяволите сухата научна логика, начумери се Лоръл.
— Ами за това? — вдигна тя старото издание на "Питър Пан" и отгърна на титулната страница. — Има посвещение — посочи му с пръст ръкописните редове. — Погледни.
Джери остави листовете в скута си и взе книжката. Прочете съобщението.
— "На Дороти, истинският приятел е като светлина в мрака, Вивиан."
Лоръл съзнаваше, че е дребнаво от нейна страна, но просто не успя да овладее ликуването си:
— Малко по-трудно е да оспориш това, нали?
Той долепи възглавничката на палеца към трапчинката на брадичката си и се намръщи, все още загледан в страницата.
— Наистина това е малко по-трудно. — Вдигна книгата по-близо до очите си и изви вежди, като се опитваше да се съсредоточи, после я завъртя към светлината. Лоръл видя как по лицето на брат ѝ плъзна усмивка.
— Какво? — попита тя. — Какво има?
— Е, разбира се. Не очаквам ти да си забелязала — вие, хуманитаристите, не обръщате внимание на подробностите.
— Дай по същество, Джери.
Той ѝ върна книгата.
— Вгледай се отблизо. Струва ми се, че посвещението е написано с различна писалка от тази на името отгоре.
Лоръл се премести по-близо до прозореца на къщичката на дървото и остави слънцето да струи право върху страницата. Намести очилата си за четене и се вгледа в надписа.
Е, голям детектив се беше оказала, няма що, направо не можеше да повярва, че не е забелязала преди. Посвещението за приятелството беше написано с друга писалка, малко по-тънка. Може би Вивиан беше започнала да пише с една писалка, после беше взела друга — сигурно ѝ беше свършило мастилото — но това беше слабо вероятно, нали?
Лоръл бе завладяна от обезсърчителното усещане, че се хваща за сламка, особено когато продължи да се взира и откри дребни различия в двата почерка. Гласът ѝ прозвуча тихо и накъсано:
— Значи, намекваш, че мама сама е написала името си в книгата си, така ли? За да изглежда, като че ли ѝ е подарък от Вивиан?
— Нищо не намеквам. Само казвам, че са използвани две различни писалки. Обаче, да, определено има такава вероятност, особено в светлината на наблюденията на доктор Руфъс.
— Да — съгласи се Лоръл и затвори книгата. — Доктор Руфъс… разкажи ми всичко, което си открил за него, Джери. Всичко, което е писал за… — махна тя с пръсти — натрапливото състояние на мама.
— Първо, не е било натраплива невроза, а нещо като твоята най-обикновена натрапливост.
— Има ли разлика?
— Ами да. Едното е клинично състояние, а другото е отделна особеност. Доктор Руфъс несъмнено е смятал, че мама има известни проблеми — ще стигна и до тях, — но никога не му е била пациентка. Докторът я познавал още от дете — дъщеря му била приятелка на мама в Ковънтри. Доколкото разбирам, я харесвал и се интересувал от живота ѝ.
Лоръл погледна към снимката в ръката си, към красивата си млада майка.
— Не се съмнявам.
— Редовно се виждали на обяд и…
— …и по някаква случайност той записал повечето неща, които тя му казала, така ли? Голям приятел, няма що.
— И толкова по-добре за нашите цели.
Лоръл беше принудена да се съгласи по този въпрос, но доста неохотно.
Джери затвори бележника си и погледна към лепящото се листче на корицата.
— И така, според Лайънъл Руфъс мама открай време била дружелюбно момиче, игриво, забавно и с развинтено въображение — все неща, които ние си знаем за нея. Произходът ѝ бил скромен, но тя отчаяно копнеела да води приказен живот. Той се заинтригувал от нея най-напред, защото изследвал нарцисизма…
— Нарцисизма ли?
— …и по-конкретно ролята на фантазията като защитен механизъм. Забелязал, че някои от нещата, които мама казвала и правела като тийнейджър, отговаряли на списъка с особености, над които той работел. Нищо прекомерно, просто известна погълнатост от собствената ѝ личност, необходимост да усеща възхищението на околните, склонност да се възприема като изключителна, мечти за успех и популярност…
— Звучи ми като всеки тийнейджър, когото познавам.
— Именно, при това критериите са доста изменчиви. Някои нарцистични особености са разпространени и нормални, други хора придават на тези особености вид, за който обществото щедро ги възнаграждава.
— Кой например?
— О, не знам…, актьорите — усмихна ѝ се той криво. — Не сериозно, каквото и да иска да ни внуши Караваджо, не става въпрос само да се оглеждаш в огледалото по цял ден…
— Дано да е така. Иначе Дафни го е загазила.
— Обаче личностите, склонни към нарцисизъм, са податливи на натрапливи представи и фантазии.