— Като въображаеми приятелства с хора, на които се възхищават?
— Именно. Много пъти става дума за безобидна илюзия, която избледнява с течение на времето, и обектът на страстното желание нищо не подозира, обаче в други случаи, ако човекът е склонен да се изправи пред факта, че фантазията му не е реална — ако се появи пукнатина в огледалото, така да се каже, — тогава тези хора преживяват отхвърлянето много тежко.
— И търсят отмъщение?
— Да, бих казал. Но най-вероятно го смятат по-скоро за въздадено правосъдие, отколкото за отмъщение.
Лоръл си запали цигара.
— В бележките си доктор Руфъс не навлиза в големи подробности, но, изглежда, че в началото на четиридесетте години, когато мама е била около деветнайсетгодишна, си е фантазирала основно за две неща: първо, във връзка с работодателката си — била е убедена, че старата аристократка гледа на нея като на своя дъщеря и възнамерява да ѝ завещае огромна част от семейното си имущество…
— Но тя не го е направил?
Джери наклони глава и търпеливо изчака Лоръл да си отговори сама:
— Не, разбира се. Продължавай…
— Втората е въображаемото ѝ приятелство с Вивиан. Двете са се познавали, но изобщо не са били толкова близки, колкото си е въобразявала мама.
— Значи се е случило нещо, което е развалило фантазията?
Джери кимна.
— Не намерих много подробности, но доктор Руфъс пише, че мама била "оскърбена" от Вивиан Дженкинс. Обстоятелствата са неясни, обаче допускам, че Вивиан е отрекла да я познава. Мама се е почувствала наранена и злепоставена, вероятно и гневна, но — според доктор Руфъс — се оправила, защото след около месец научил, че е измислила план "да оправи нещата".
— Мама ли му казала?
— Не съмнявам се… — Джери прегледа бележката на лепящото се листче. — Не конкретизира откъде знае, но останах с впечатлението — заради нещо в изказа му, — че информацията не идва директно от мама.
Лоръл замислено прехапа горната си устна. Думите "да оправи нещата" насочиха мислите ѝ към посещението у Кити Баркър, по-конкретно към разказа на възрастната жена за нощта, когато с мама излезли да танцуват. Буйното и невъздържано поведение на Доли, "планът", за който постоянно говорела, приятелката, която довела със себе си — момиче, отраснало в Ковънтри. Лоръл пушеше замислено. Сигурна е била дъщерята на доктор Руфъс, която след това разказала на баща си какво е чула.
На Лоръл ѝ дожаля за майка ѝ — отхвърлена от едната си приятелка, издайнически докладвана от другата. Спомняше си разпалената наситеност на своите младежки блянове и фантазии: беше същинско облекчение, когато стана актриса и можеше да га насочи към артистични прояви. Дороти обаче не бе имала такава възможност…
— И какво станало, Джери? — попита тя. — Мама просто се отказала от фантазиите си, отърсила се от тях? — попита Лоръл и и си спомни историята за крокодила, която ѝ беше разказала мама. Точно за такава промяна ставаше дума в приказката, нали? За преход от Доли, каквато беше в лондонските спомени на Кити Бейкър, към Дороти Никълсън от Грийнейкърс.
— Възможно ли е да се случи?
Той сви рамене.
— Възможно е, защото се е случило. Мама е доказателството.
Лоръл поклати удивено глава срещу него.
— Вие, учените, наистина вярвате на онова, което ви сочат доказателствата.
— Разбира се. Затова се наричат доказателства.
— Обаче, Джери, как… — Лоръл се нуждаеше от нещо повече. — Как тя се е отърсила от тези… особености?
— Ами, ако се обърнем към теориите на нашия добър приятел, доктор Руфъс, изглежда, макар някои хора да развиват напълно проявено личностно разстройство, мнозина просто надраства нарцистичните си особености, когато достигнат зряла възраст По-свързана с историята на мама обаче е теорията, че сериозно травмиращо събитие — шок, загуба, скръб, нали разбираш — нещо извън пряката лична сфера на нарцистичната личност може в някои случаи да я "излекува".
— Искаш да кажеш, да възстанови връзката на човека с реалността ли? Да го накара да погледне навън, вместо навътре?
— Именно.
Бяха постулирали това вечерта, когато се срещнаха в Кеймбридж: че мама е била замесена в история с ужасен обрат и че след нея е станала по-добър човек.
— Мисля, че и за нас, останалите, е същото — каза Джери, — растем и се променяме в зависимост от онова, пред което ни изправи животът.
Лоръл кимна замислено и допуши цигарата си. Джери прибираше тефтерчето си и явно бяха стигнали края на пътя, но тогава ѝ хрумна нещо:
— Преди малко каза, че доктор Руфъс изучавал фантазията като защитен механизъм. Защита от какво, Джери?