— От много неща, но според доктор Руфъс деца, които не се чувстват на мястото си в своите семейства — отчуждени от родителите си, деца, които се чувстват различни или странни, — са най-податливи на нарцистични черти като проява на самозащита.
Лоръл се замисли над неохотата на майка им да разказва подробно за миналото си в Ковънтри и за семейството си. Винаги беше приемала, че се дължи на скръбта на мама заради загубата на близките ѝ, обаче сега се запита дали мълчанието ѝ не е породено отчасти от нещо различно. Като малка все се забърквах в неприятности, помнеше Лоръл думите на майка си (обикновено когато самата Лоръл беше направила някоя пакост); Винаги съм се чувствала различна от родителите си — не съм сигурна, че те знаеха какво да ме правят. Ами ако младата Дороти Смитам никога не е била щастлива у дома? Ако през целия си живот се е чувствала като аутсайдер и самотата я е принудила да си фантазира грандиозни неща в отчаян опит да запълни зейналата от нужда празнота вътре в себе си. Ако всичко ужасно се объркало, мечтите ѝ рухнали и тя трябвало да се примири с този факт, докато накрая не получила възможност да остави миналото зад гърба си и да започне на чисто, този път да стане човекът, който винаги е искала да бъде, в семейство, което я обожава?
Нищо чудно, че така се слиса, когато след толкова много време Хенри Дженкинс се появи на алеята. Сигурно бе видяла в негово лице причината за краха на мечтите си, а пристигането му беше предизвикало кошмарния сблъсък между миналото и настоящето. Може би беше замахнала с ножа заради шока. Шок, примесен със страха, че може да изгуби семейството, което бе създала и което обожаваше. Това не помогна на Лоръл да се чувства по-добре във връзка с разигралата се пред очите ѝ сцена, но със сигурност беше крачка по посока на намирането на обяснение.
Но дали промяната беше предизвикана от "голямо травмиращо събитие"? Лоръл беше готова да се обзаложи, че е нещо, свързано с Вивиан, с плана на мама. Но какво точно? Имаше ли начин да научи нещо повече от онова, което вече знаеха? Можеше ли да потърси още някъде?
Лоръл се замисли за заключения сандък в мансардата, където мама криеше книжката с пиесата и снимката. Вътре нямаше почти нищо друго освен бялото кожено палто, статуетката на господин Пънч и благодарствената картичка. Палтото беше част от историята — билетът с дата от 1941 година явно беше от времето, когато мама избягала от Лондон; нямаше как да узнае откъде се е взела статуетката… Ами картичката с марката в чест на коронацията на плика? Нещо в тази картичка беше събудило у Лоръл трепета на дежавю, когато я бе намерила — дали не си струваше да я разгледа отново?
По-късно вечерта, когато денят беше започнал да преваля и нощта вече се спускаше, Лоръл остави другите да разглеждат един семеен албум и изчезна на тавана. Беше взела ключа от тоалетката на майка си без никакви угризения на съвестта. Moже би фактът, че знаеше точно какво ще намери в сандъка, смекчаваше вината ѝ заради обстоятелството, че си вре носа. Или пък нравственият ѝ компас вече никакъв го нямаше. Каквато и да беше причината, Лоръл изобщо не се помая, а просто взе онова, за което беше дошла, и побърза да слезе долу.
Дороти още спеше, когато Лоръл върна ключа. Завивката беше издърпана почти до брадичката на майка ѝ и лицето ѝ бледнееше върху възглавницата. Медицинската сестра беше идвала и си беше тръгнала преди час, а Лоръл ѝ помогна да изкъпе Дороти. Докато издърпваше фланеления ръкав от ръката на майка си, тя си помисли: Тези ръце са ме хранили. Стисна старческата ръка и се помъчи да си припомни обратното усещане, как малките ѝ пръстчета се гушат в дланта на майка ѝ, дори времето необичайната топлина, вълните на затоплен от слънцето въздух нахлуващи през комина, необяснимо защо предизвикаха носталгията на Лоръл. Няма нищо необяснимо — разнесе се глас в мислите ѝ, — майка ти умира, естествено е да те обземе носталгия. Гласът не допадна на Лоръл и тя го прогони.
Роуз надникна през отворената врата и каза тихо:
— Току-що се обади Дафни. Самолетът ѝ каца на Хийтроу утре по обяд.
Лоръл кимна. И толкова по-добре. Преди да си тръгне, медицинската сестра я предупреди деликатно и опитно — Лоръл оцени старанието ѝ, — че е време да повикат всички близки у дома.
— Не ѝ остава още много — каза медицинската сестра. — Дългото ѝ пътуване почти приключи.
А пътуването наистина беше дълго — Дороти беше изживяла цял един живот още преди Лоръл да се роди, живот, в който Лоръл едва сега надникваше.
— Искаш ли нещо? — попита Роуз, а сребристите вълни на косата ѝ се разляха по едното ѝ рамо. — Чаша чай?