— Не, благодаря — отговори Лоръл и Роуз си тръгна. В кухнята долу се чуха свирката на чайника, тракането на чаши върху плота, звън на прибори в чекмеджето. Това бяха успокоителните шумове на семейния живот и Лоръл се радваше, че майка ѝ е у дома и ги чува. Приближи се до леглото, седна на един стол и леко погали бузата на Дороти с пръстите си.
Въздейства ѝ успокоително да наблюдава плавното издигане и спускане на гърдите на майка си. Дали тя чуваше какво се случва дори насън, дали си мислеше: "Моите деца са долу моите пораснали деца, щастливи, здрави и доволни, че са заедно". Трудно можеше да се каже. Майка им несъмнено вече спеше по-спокойно, не беше имала повече кошмари след онази нощ и макар миговете с бистро съзнание да бяха редки, настъпеха ли, бяха сияйни. Тя като че ли се отърсваше от безпокойството, което Лоръл предполагаше, че я измъчва през последните седмици, и се пренасяше някъде отвъд, в царството на разкаянието.
Лоръл се радваше за нея — каквото и да се беше случило в миналото, за нея бе непоносима мисълта, че майка ѝ, която беше изживяла огромна част от живота си в доброта и обич (и може би в разкаяние?), е разяждана от вина в края на дните си. Обаче една себична част от Лоръл искаше да узнае повече, трябваше да попита мама, преди да издъхне. Не можеше да понесе мисълта, че Дороти Никълсън ще умре, без да си поговорят за случилото се през онзи ден през 1961 година, а също и за случилото се преди това, през 1941 година, за "травмиращото събитие", което я бе променило. Защото на този етап несъмнено само с директен въпрос можеше да получи нужните ѝ отговори. "Попитай ме пак някой път. Когато пораснеш", отговори майка ѝ, когато Лоръл я попита как от крокодил се е превърнала в майка. Е, искаше да я попита сега. Заради себе си, но повече за да донесе на майка си утеха и истинската прошка, за която копнееше.
— Разкажи ми за приятелката си, мамо — помоли я Лоръл в притихналата и сумрачна стая.
Дороти се размърда и Лоръл повтори малко по-силно:
— Разкажи ми за Вивиан.
Не очакваше отговор — медицинската сестра ѝ беше дала сънотворно, преди да си тръгне — и наистина не го получи. Лоръл се облегна назад в стола си и извади старата картичка от плика.
Посланието не се беше променило, все още гласеше единствено "Благодаря ти". Не се бяха появили още думи след последния път, когато го беше видяла, нищо не я насочваше към самоличността на подателя, нямаше никакви отговори на загадката, която се мъчеше да разплете.
Лоръл завъртя картичката отново и отново, питайки се дали ѝ придава такова голямо значение само защото няма други варианти. Прибра я в плика и в този момент марката привлече погледа ѝ.
Усети същото раздвижване на спомените като предишния път. Нещо определено я подмамваше, нещо, свързано с тази марка.
Лоръл я приближи към очите си, вгледа се в лицето на младата кралица, в наметката за коронацията… Трудно ѝ беше да повярва, че са минали почти шейсет години. Замислено разклати плика. Вероятно усещането ѝ за значението на плика беше свързано не толкова със загадката на мама, колкото с факта, че тя е символ на едно събитие, заело огромно място в съзнанието на осемгодишната Лоръл. Още помнеше, че родителите ѝ купиха телевизор специално за случая, всички се бяха събрали…
— Лоръл? — Старческият глас беше тъничък като струйка дим, Лоръл остави картичката и облегна лакти на матрака, загледана в ръката на майка си.
— Тук съм мамо.
Дороти се усмихна немощно. Примигна с безжизнени очи към най-голямата си дъщеря.
— Ти си тук — повтори тя. — Стори ми се, че чух… стори ми се, че ти каза…
Попитай ме пак някой път, когато пораснеш. Лоръл се почувства като пред пропаст — открай време вярваше в съдбовните мигове и сега съзнаваше, че този е такъв.
— Питах те за приятелката ти, мамо — каза тя. — В Лондон, през войната.
— Джими… — бързо прозвуча името, придружено с уплашено изражение, издаващо загуба. — Той… Аз не… — Лицето на майка ѝ се превърна в измъчена гримаса и Лоръл побърза да я утеши:
— Не за Джими, мамо… имах предвид Вивиан.
Дороти не продума. Лоръл видя как челюстта ѝ потрепва от неизречените думи.
— Моля те, мамо.
Може би Дороти забеляза отчаяната нотка в гласа на дъщеря си, защото въздъхна с древна мъка, клепачите ѝ потрепнаха и тя каза:
— Вивиан… беше слаба. Жертва.
Всяко косъмче на Лоръл щръкна. Вивиан била жертва, жертва на Дороти — като че ли това беше изповед…
— Какво се случи с Вивиан, мамо?
— Хенри беше насилник…
— Хенри Дженкинс ли?
— Зъл човек… той я биеше…