— Надали не си идвала от толкова отдавна, че да си забравила къде е вратата — провикна се Айрис от предния коридор. Хлътна вътре в къщата, но гласът ѝ долетя зад нея:
— Не ми казвай — чакаш иконома да дойде да ти вземе багажа!
Лоръл завъртя очи с младежка досада, вдигна куфара си и пое към къщата. Вървеше по същата камениста пътека, която майка ѝ беше открила в един слънчев летен ден преди шейсет години…
* * *
Дороти Никълсън съзря в Грийнейкърс подходящо място да отгледа децата си още в мига, в който го зърна Не би трябвало да търси къща. Войната беше приключила само преди няколко години, нямаха сериозни средства, а свекърва ѝ великодушно се съгласи да им наеме стая в собствения си пансион (в замяна на изпълнението на определени задължения, разбира се, тя да не е благотворителна организация!). Дороти и Стивън просто бяха отишли на пикник.
Беше един от редките им почивни дни в средата на юли. Събудиха се на зазоряване, метнаха една кошница и одеяло на задната седалка и поеха на запад със своя морис майнър. Нямаха други планове — само да поемат по първия междуселски път, който им хване окото. Правеха го от известно време: — ръката ѝ върху крака му, неговата обвила раменете ѝ, а през прозорците нахлува топъл въздух — и щяха да продължат, ако гумата не се беше спукала.
Обаче се спука, те намалиха и спряха отстрани на пътя, за да огледат щетите. Ето, ясно като бял ден: дяволски пирон стърчеше от гумата и направо я беше разпрал.
Бяха млади и влюбени и не им се случваше често да прекарват заедно свободното си време, затова денят им не се развали, както би могло да се очаква. Докато съпругът ѝ оправяше гумата, Дороти се запиля нагоре по тревистия хълм, търсейки равно място, на което да постеле одеялото за пикник. А когато стига до билото на възвишението, видя фермата Грийнейкърс.
Това не бяха предположения на Лоръл. Децата на семейство Никълсън знаеха наизуст историята за придобиването на Грийнейкърс. За скептичния възрастен фермер, който се почесвал по главата, когато Дороти почукала на вратата му, за птиците, гнездящи в камината, докато старецът наливал чая, за дупките по пода, над които като тесни мостчета били прехвърлени дъски. И най-важното, никой не се съмняваше в незабавната увереност на майка им, че трябва да живее на това място.
Неведнъж им бе обяснявала, че къщата ѝ проговорила: заслушала се и се оказало, че двете се разбират чудесно. Грийнейкърс била опака старица, несъмнено поразнебитена и доста своенравна, но пък кой не би бил? Дороти доловила скритото под разрухата солидно минало достойнство. Къщата била горда и самотна, място, което се подхранва от детския смях, от семейната обич и от уханието на агнешко с розмарин във фурната. Имала хубав и почтен гръбнак и била изпълнена с желание да гледа по-скоро напред, отколкото назад, да посрещне ново семейство и да порасне заедно с него, да възприеме неговите съвсем нови традиции. Сега за пръв път на Лоръл ѝ хрумна, че в действителност описанието, което майка им беше направила на къщата, би могло всъщност да се окаже нейният автопортрет.
* * *
Лоръл избърса крака на изтривалката и пристъпи вътре. Дъските на пода изскърцаха познато, мебелите си бяха на старите места, обаче мястото ѝ се стори променено. Въздухът беше плътен и се усещаше мирис, какъвто обикновено нямаше. На застояло, осъзна Лоръл, и това беше разбираемо — къщата стоеше затворена, откакто Дороти е в болницата. Роуз идваше да наглежда мястото, когато грижите за внуците ѝ позволяваха, а съпругът ѝ Фил правеше всичко по силите си, но нищо не може да се мери с постоянното обитаване.
Мислено се посъветва да не бъде толкова мрачна и по навик добави и своите пътни чанти към купчината под масичката в коридора. След това, без да се замисля, отиде в кухнята. На това място си пишеха домашните, играеха си с пластилин и лееха сълзи от любовна мъка — който се прибереше у дома, най-напред идваше тук. Роуз и Айрис вече бяха в кухнята.
Роуз щракна ключа на лампата до хладилника и кабелите забръмчаха. Тя потри весело ръце.
— Да направя ли чай?
— Не се ли сещаш за нещо по-хубаво? — попита Айрис, събу обувките, с които ходеше в съда, и размърда напред-назад пръстите на обутите си с черни чорапи крака като нетърпелива балерина.
— Нося вино — оповести Лоръл.
— Освен това. Забравете чая.
Докато Лоръл вадеше бутилката от куфара си, Айрис извади чашите от шкафа.
— Роуз? — вдигна високо тя едната чаша и примигна рязко над рамките с форма на котешки очи. Очите ѝ бяха също тъмносиви като косата ѝ.