Старческата ръка на Дороти стисна ръката на Лоръл с разтрепераните си изкривени пръсти. Лицето на Лоръл пламна, когато осъзна какво чува. Замисли се дали същия въпрос не повдига и прочетеното в дневниците на Кейти Елис. Вивиан не беше болна, нито бездетна, тя беше омъжена за насилник. Очарователен насилник, който биеше съпругата си зад затворената врата, а после се усмихваше пред света, който бе способен така да я нарани, че Вивиан дни наред да остане в леглото, за да се възстанови, докато той бди край нея.
— Беше тайна. Никой не знаеше…
Обаче това не беше съвсем вярно, нали? Кейти Елис знаеше — иносказателните отпратки към здравето и благосъстоянието на Вивиан, прекомерната ѝ загриженост относно приятелството между Вивиан и Джими, писмото, което възнамеряваше да напише, за да го предупреди да стои настрана. Кейти отчаяно настояваше Вивиан да не си навлича гнева на съпруга си. Затова ли съветваше младата си приятелка да стои настрани от болницата на доктор Томалин? Дали Хенри Дженкинс не завиждаше на другия мъж за чувствата на съпругата си?
— Хенри… Страхувах се…
Лоръл погледна към бледото лице на майка си. Кейти е била приятелка и довереница на Вивиан, беше разбираемо тя да знае такава мръсна тайна, обаче как я беше научила майка ѝ? Дали жестокостта на Хенри Дженкинс не беше прехвърлила границата? Това ли се беше объркало в плана на младите влюбени?
И в този миг една внезапна и ужасна идея осени Лоръл. Хенри беше убил Джими. Беше узнал за приятелството му с Вивиан и го беше убил. Затова мама не се беше омъжила за мъжа, когото обича. Отговорите падаха един след друг като плочки на домино: така е разбрала за склонността на Хенри Дженкинс към насилие, затова е била уплашена.
— Затова — бързо изрече Лоръл — ти уби Хенри… заради онова, което е сторил на Джими.
Отговорът прозвуча толкова тихо, че можеше да бъде движението на въздуха, предизвикано от крилцата на бялата пеперуда, метяла през отворения прозорец и зареяла се към светлината. Обаче Лоръл го чу.
— Да.
Една-единствена дума, но прозвуча като музика в ушите на Лоръл. В нейните две простички букви се криеше отговорът на въпрос, задаван цял живот.
— Когато той дойде тук, в Грийнейкърс, ти си се уплашила да не би да те нарани, защото всичко се бе объркало и Вивиан беше умряла.
— Да.
— Помислила си, че той може да посегне и на Джери.
— Той каза… — рязко отвори очи майка ѝ и стисна още повече ръката на Лоръл. — Той каза, че ще унищожи всичко, което обичам…
— О, мамо…
— Точно както аз… точно както съм постъпила с него.
Майка ѝ изтощено пусна ръката ѝ, а на Лоръл ѝ идеше да се разплаче. Заля я почти съкрушително облекчение. Най-сетне след няколкоседмично търсене, след като се бе питала години наред, всичко бе намерило обяснението си: разигралата се пред погледа ѝ сцена, заплахата, която беше усетила, докато наблюдаваше мъжа с черната шапка да се приближава по алеята, последвалата потайност, която ѝ беше необяснима.
Дороти Никълсън беше убила Хенри Дженкинс, когато той дойде в Грийнейкърс през 1961 година, защото той беше жестоко чудовище, което биеше жена си, беше убил любимия ѝ и цели десет години я бе издирвал, а когато я намери, я беше заплашил да унищожи семейството, което тя безкрайно обичаше.
— Лоръл…
— Да, мамо…
Обаче Дороти не каза нищо повече, устните ѝ мърдаха беззвучно, докато тя претърсваше прашните кътчета на съзнанието си, пресягайки към изгубените нишки, които можеше никога да не улови.
— Спокойно, мамо — погали Лоръл челото на майка си, — всичко е наред. Вече всичко е наред.
Лоръл нагласи чаршафите и известно време се взира в лицето на майка си, която вече спеше спокойно. И в този миг тя осъзна, че цялото ѝ издирване е било ръководено от необходимостта ѝ да се увери, че нейното щастливо семейство, цялото ѝ детство, начинът, по който се гледаха майка ѝ и баща ѝ с такава рядко срещана и трайна обич, не е бил лъжа. Вече знаеше.
Гърдите я боляха от сложната смесица от любов, ужас и, да, най-сетне — приемане.
— Обичам те, мамо прошепна тя близо до ухото на Дороти и усети, че издирването ѝ е стигнало края си. — И ти прощавам.
***
Гласът на Айрис както обикновено кънтеше долу в кухнята и Лоръл внезапно закопня да се присъедини към сестрите и брат си. Приглади завивките на майка си и я целуна по челото.
Благодарствената картичка беше на стола до нея и Лоръл я вдигна с намерението да я отнесе на сигурно място в спалнята си. Мислено вече беше долу и си приготвяше чаша чай, затова по-късно не можеше да каже какво беше привлякло вниманието към ситните черни следи на гърба на плика.