Келнерката се отдалечи и Вивиан отново погледна през прозореца, огледа улицата и в двете посоки за Джими и за някого, който би могъл да я наблюдава. Отначало се слиса от разказа на доктор Руфъс по телефона, но се постави на мястото на Джими и сякаш разбра обидата на Доли, която си беше въобразила, че е отхвърлена, импулсивното ѝ желание за отмъщение, изгарящото ѝ желание да се изправи на крака и да започне на чисто. Вивиан не се съмняваше, че за някои хора подобен план би бил немислим, но тя не беше една от тях, на нея изобщо не ѝ беше трудно да повярва, че човек е способен да стигне толкова далеч, ако така ще си осигури възможност за бягство, особено човек като Доли, останал на произвола на съдбата след загубата на семейството си.
Единствената подробност от разказа на доктор Руфъс, която я преряза като с нож, беше участието на Джими във въпросния замисъл. Вивиан отказваше да повярва, че всичко случило се помежду им е било преструвка. Знаеше, че не е така. Каквото и да беше довело Джими при нея на улицата през онзи ден, чувствата помежду им бяха истински. Тя го усещаше дълбоко в сърцето си, а то никога не грешеше. Усети го още онази първа вечер в столовата, когато видя снимката на Нела и възкликна, а Джими вдигна поглед и очите им се срещнаха. Освен това той не си тръгна. Тя му даде чека — колкото искаше Доли, че и повече, — а той не си тръгна. Не искаше да я пусне.
Джими ѝ беше изпратил вест по една непозната жена — смешно дребно същество, което потропа на вратата ѝ на Кампдън Гроув номер двайсет пет с метална кутия в ръка за дарения за болницата на ветераните. Вивиан тъкмо се канеше да отиде за портмонето си, когато жената поклати глава и прошепна, че Джими трябва на всяка цена да я види и че ще я чака в това кафене на гарата в два часа в петък. После жената си тръгна и Вивиан усети как в гърдите ѝ се разпалва надежда, преди да успее да я възпре…
Обаче — погледна часовника си Вивиан — вече беше почти три и половина. Той нямаше да дойде. Знаеше го. Беше го разбрала още преди половин час.
Хенри щеше да си бъде у дома след час, а тя трябваше да се погрижи за някои неща преди това, за неща, които той очакваше. Вивиан се изправи и пъхна стола под масата. Сегашното ѝ разочарование беше сто пъти по-силно от предишния път. Не можеше да чака повече обаче, вече беше останала по-дълго, отколкото беше безопасно. Вивиан плати чая си, за последен път огледа посетителите в кафенето, смъкна шапката си още по-ниско и забързано пое обратно към Кампдън Гроув.
***
— На разходка ли беше?
Вивиан застина във вестибюла и погледна през рамо през отворената врата в дневната. Хенри седеше в креслото, преметнал крак връз крак, с лъснати черни обувки, и я наблюдаваше над един дебел доклад от министерството.
— Аз… — мислите ѝ блуждаеха. Той се беше прибрал по-рано. От нея се очакваше да го посреща на вратата, да му подава чаша с уиски и да разпитва как е минал денят му. — Времето е прекрасно, не можах да устоя.
— През парка ли мина?
— Да — усмихна се тя и се помъчи да успокои зайчето в гърдите си. — Лалетата са цъфнали.
— Нима?
— Да.
Той отново вдигна доклада, скри лицето си зад него и Вивиан си позволи да освободи дъха, който беше притаила. Остана на мястото си само за секунда, колкото да се увери. Стараеше се да не се движи прекалено бързо — остави шапката си на стойката, свали шала си и се отдалечи възможно най-плавно.
— Срещна ли някой приятел, докато беше навън? — спря я гласът на Хенри в основата на стълбите.
Вивиан бавно се обърна — беше се облегнал нехайно на рамката на вратата на трапезарията и приглаждаше мустаците си. Беше пил и тя долови в поведението му позната разпуснатост, от която коремът ѝ се сви от ужас. Знаеше, че други жени намират Хенри за привлекателен с неговото мрачно и почти подигравателно изражение, с начина, по който очите му приковават твоите, обаче Вивиан не го чувстваше така. Никога. Още от нощта на запознанството им, когато си мислеше, че е сама на брега на езерото в Нордстром, но вдигна поглед и го видя да стои облегнат на съблекалнята, да пуши и да я наблюдава. Прочете нещо в погледа му — похот, разбира се, но и още нещо, от което я полазиха тръпки. И сега виждаше в очите му същото.
— Не, Хенри, разбира се, че не — отвърна тя с най-безгрижния си тон. — Знаеш, че нямам време за приятели заради работата си в столовата.
В къщата беше тихо и спокойно, нямаше готвачка в кухнята, която да приготвя пая и сладкиша за вечеря, нямаше прислужница, която да се бори с шнура на прахосмукачката. Сара липсваше на Вивиан — горкото момиче се разплака неловко и засрамено, когато Вивиан ги хвана заедно онзи следобед. Хенри побесня, беше му развалила удоволствието и беше уязвила достойнството му. Наказа отстъпчивостта на Сара с уволнение, а ненавременната поява на Вивиан, като я задържа при себе си.