И ето ги сега, само двамата. Хенри и Вивиан Дженкинс, съпруг и съпруга. Хенри беше един от най-умните ми ученици — изтъкна чичо ѝ, когато ѝ разказа какво са обсъждали двамата в задимения му кабинет. — Той е виден джентълмен. Имаш късмет, че прояви интерес към теб.
— Мисля да отида горе да си полегна — каза тя след няколко сякаш безкрайни мига.
— Изморена ли си, скъпа?
— Да — опита да се усмихне Вивиан Дженкинс. — Заради бомбардировките. Сигурно всички в Лондон са изморени.
— Да — приближи се той към нея с усмивка на устните и без усмивка в очите. — Сигурно си права.
***
Юмрукът на Хенри се стовари най-напред върху лявото ѝ ухо и то забуча оглушително. Силата на удара я запрати към стената на вестибюла и Вивиан се строполи на пода. После той ѝ се нахвърли, сграбчи роклята ѝ, разтърси я, а красивото му лице се разкриви от ярост, докато я удряше. Крещеше, от устата му към лицето и шията ѝ летяха пръски, очите му блестяха, докато ѝ повтаряше отново и отново, че му принадлежи, винаги ще му принадлежи, че е неговият трофей, че той никога няма да допусне да я докосне друг, че по-скоро ще я види мъртва.
Вивиан затвори очи, знаеше, че той побеснява от гняв, когато тя отказва да го гледа. И той наистина я разтърси по-силно, стисна я за гърлото, закрещя близо до ухото ѝ.
Някъде дълбоко в съзнанието си Вивиан потърси потока, искрящите светлини…
Никога не отвръщаше на ударите му, дори когато стискаше силно юмруци край тялото си, онова стегнато кълбо, истинската същност на Вивиан Лонгмайър, отдавна потулено някъде, се бореше да изхвръкне на воля. Чичо ѝ може и да беше сключил сделка в задимения си кабинет, но Вивиан открай време беше опърничава. Съзнаваше, че това е наказанието ѝ, това заслужаваше. Тъкмо заради юмруците си беше наказана, заради тях беше останала самичка у дома, заради тях семейството ѝ бе побързало да се върне от излета и беше загинало.
Съзнанието ѝ сякаш се бе втечнило, тя се намираше в тунел, плуваше все по-надолу и по-надолу, а силните ѝ ръце и крака я изтегляха през водата обратно към дома…
Вивиан нямаше нищо против да бъде наказана, питаше се само кога ще свърши всичко. Кога той ще я убие. Защото някой ден щеше да го стори, без съмнение. Вивиан притаи дъх и зачака с надеждата, че ще се случи сега. Защото всеки път, когато се събудеше и установеше, че още е тук, в къщата на Кампдън Гроув, бездната на отчаянието ѝ ставаше още по-дълбока.
Водата вече беше по-топла, тя наближаваше. В далечината заблещукаха първите светлинки. Вивиан заплува към тях…
Какво ли щеше да стане, когато той наистина я убие? Доколкото познаваше Хенри, той щеше да се погрижи някой друг да бъди обвинен. Или пък щеше да представи нещата така, все едно смъртта ѝ е резултат от нещастен случай — лош късмет, огромно нещастие по време на бомбардировките. Просто е попаднала на неподходящото място в неподходящ момент, щяха да казват хората, клатейки глава, а Хенри щеше да завинаги да влезе в ролята на скърбящия съпруг. Сигурно дори щеше да напише книга за случилото се, за нея, за някаква въображаема Вивиан точно както в "Неохотната муза" беше описал онова отвратително мекушаво момиче, в което тя не разпознаваше себе си, но което боготвореше своя съпруг писател и мечтаеше за рокли и партита.
Светлинните станаха по-ярки, приближиха и Вивиан вече различаваше трептящи силуети. Обаче отправи поглед отвъд тях, защото идваше да потърси онова, което се намираше там…
Стаята се наклони. Хенри беше приключил. Вдигна я и тя усети как тялото ѝ се отпуска като парцалена кукла в ръцете му. Трябваше да го направи сама. Да вземе камъни или тухли — нещо тежко — и да ги пъхне в джобовете си, да се добере до езерото Сърпънтайн стъпка по стъпка, докато зърне светлините. Хенри я целуваше по лицето, задушаваше я е влажните си целувки. Накъсаното му дишане, мирисът на помадата му за коса и н алкохол, превърнали се в пот:
— Спокойно, спокойно — нареждаше той — знаеш, че те обичам, обаче много ме ядосваш. Не бива да ме ядосваш така.
Светлини, толкова много светлина има отвъд, Пипин. Той се извърна към нея и за пръв път, изглежда, я видя…
Хенри я отнесе горе, чудовищен жених с невестата си и внимателно я положи на леглото. Тя можеше да го направи самичка. Вече ѝ се изясни. Тя, Вивиан, беше последното нещо, което можеше да му отнеме. Той събу обувките ѝ и нагласи косата ѝ така, че да се спуска равномерно по всяко рамо.