Вивиан предпазливо седна в леглото — звезди се разпиляха в дъното на очите ѝ, в ухото ѝ, по темето. Пое си дълбоко дъх и се избута с ръце, за да се изправи. С облекчение установи, че все още е способна да ходи. Мярна лицето си в огледалото и се стъписа: върху едната ѝ буза имаше засъхнала кръв, окото ѝ беше започнало да се подува. Наранените места още не бяха станали морави, утре щяха да изглеждат по-зле.
Колкото по-дълго останеше на крак, толкова по-добре щеше да понесе болката. Вратата на спалнята беше заключена, но Вивиан тайно си беше извадила ключ. Бавно се приближи към сейфа зад портрета на баба си, съсредоточи се, за да си припомни комбинацията, после завъртя шайбата. Смътно си припомни онзи момент, няколко дни преди сватбата си, когато чичо ѝ я заведе в Лондон при семейните адвокати и след това в къщата. Икономката я дръпна настрани, когато останаха насаме във втората спалня, и ѝ показа портрета и сейфа зад него: "Всяка дама се нуждае от скривалище за тайните си", прошепна ѝ и макар на Вивиан да не ѝ допадна лукавото изражение на възрастната жена, тя открай време си мечтаеше да има свое местенце, затова запомни съвета ѝ.
Вратата на сейфа се отвори и Вивиан извади ключа, който си беше изкарала предишния път. Извади и снимката на Джими — необяснимо беше, но се чувстваше по-добре, когато снимката е наблизо. Постара се, доколкото ѝ беше по силите, да затвори вратичката и да закачи картината правилно.
***
Намери плика върху бюрото на Хенри. Дори не си беше направил труда да го скрие. Беше адресиран до Вивиан, клеймото му беше отпреди два дни и беше отворен с нож. Хенри винаги отваряше пощата ѝ и точно тук се криеше трагичният недостатък на великия план на Доли.
Вивиан знаеше какво ще пише в писмото, но сърцето ѝ продължаваше да тупти учестено, докато преглеждаше съдържанието. Беше точно както очакваше — писмото беше написано благо и Вивиан благодари на бога, че глупавото момиче не е написано името си. А само "приятел" най-отдолу.
От очите ѝ едва не рукнаха сълзи, щом погледна снимката, но ги възпря. Заглуши изкусителните отгласи от спомените си за скъпоценните мигове в мансардата на доктор Томалин, за Джими, за начина, по който я караше да се чувства, сякаш я очаква някакво бъдеще. По-добре от всеки друг съзнаваше, че вече няма връщане назад.
Вивиан обърна плика и едва не се разплака от отчаяние, защото там Доли беше написала: "Приятел, Рилингтън Плейс 24, Нотинг Хил".
***
Вивиан се помъчи да тича, обаче главата ѝ пулсираше, мислите ѝ блуждаеха и се налагаше да спира на всяка улична лампа, за да се мобилизира, докато вървеше по улиците в синкавия здрач към Нотинг Хил. Остана на Кампдън Гроув само колкото да измие лицето си, да скрие снимката и да надраска набързо едно писъмце. Пусна го в първата пощенска кутия по пътя си и продължи. Оставаше ѝ да направи само едно нещо, последното изкупление, преди всичко да се подреди.
Веднъж осъзнала този факт, всичко се намести превъзходно и кристално ясно. Вивиан се отърси от безутешността като от нежелано палто и пристъпи към сияйната светлина. Всъщност всичко беше съвсем просто. Тя беше виновна за смъртта на семейството си, беше виновна и за смъртта на Джими, но щеше да се погрижи да спаси Доли Смитам. Едва тогава щеше да отиде на езерото Сърпънтайн и щеше да напълни джобовете си с тежки камъни. Вивиан си представяше края и той беше прекрасен.
Крачета със скоростта на светлината, казваше баща ѝ. И макар главата ѝ да пулсираше от болка, макар да се налагаше понякога да се хваща за перилата, за да не падне, Вивиан тичаше бързо и без да спира. Представяше си, че е кенгуру, което се стрелка из храсталаците, куче динго, прокрадващо се в сенките, гущер, който пълзи в мрака…
В далечината се чуха самолетите, а Вивиан от време на време поглеждаше нагоре към черното небе и се препъваше. С част от себе си ги призоваваше да прелетят точно над нея, да пуснат товара си, ако смеят, но още не, още не, защото имаше да свърши нещо.