***
Когато стигна до Рилингтън Плейс, вече се беше стъмнило, а Вивиан не си носеше фенерче. Мъчеше се да намери номера, когато точно зад нея се затръшна врата и тя мерна нечия фигура да слиза по стълбите на близката къща.
— Извинете? — провикна се Вивиан.
— Да? — женски глас.
— Моля ви да ме упътите. Търся номер двайсет и четири.
— Имате късмет — точно тук е. Опасявам се, че в момента няма свободни стаи, но скоро ще се освободи една. — Жената драсна клечка кибрит и я вдигна към цигарата си, така че Вивиан видя лицето ѝ. Не можеше да повярва на късмета си и отначало реши, че ѝ се привижда.
— Доли? — попита тя и се втурна към красивата жена с бяло палто. — Ти си, слава богу. Аз съм, Доли…
— Вивиан? — изненада се Доли.
— Опасявах се, че ще те изпусна, че съм закъсняла.
Доли тутакси стана подозрителна:
— За какво да си закъсняла? Какво има?
— Нищо… — неочаквано се засмя Вивиан, главата ѝ се въртеше, заекваше. — Тоест всичко.
Доли дръпна от цигарата си и попита:
— Пила ли си?
Нещо се раздвижи в тъмното зад тях, чуха се стъпки.
— Трябва да поговорим… спешно — прошепна Вивиан.
— Не мога — отговори Доли, — аз тъкмо…
— Моля те, Доли — озърна се Вивиан през рамо, ужасена да не би да види някой от хората на Хенри да се приближава към нея. — Важно е.
Другата жена не отговори веднага, притеснена от неочакваното посещение. Накрая неохотно хвана Вивиан за ръка и каза:
— Хайде, ела, да влезем вътре.
Вивиан въздъхна колебливо от облекчение, когато вратата се затвори зад тях. Не обърна внимание на любопитния поглед на възрастната жена с очилата и последва Доли нагоре по стълбите и по коридора, в който миришеше на стара храна. Стаята в дъното му беше тясна, тъмна и задушна.
Когато влязоха, Доли щракна ключа и над главите им светна гола крушка.
— Извинявай, тук е много горещо — каза тя, докато събличаше бялото си кожено палто. Закачи го на закачалка от вътрешната страна на вратата. — Няма прозорци, за жалост — улеснява затъмнението, но трудно се проветрява. Опасявам се, че няма и столове. — Тя се обърна и видя лицето на Вивиан на светлината: — Мили боже! Какво се е случило с теб?
— Нищо — Вивиан беше забравила колко страшно изглежда. — Злополука по пътя. Блъснах се в улична лампа. Глупаво от моя страна, бързах, както винаги.
Явно не успя да убеди Доли, но момичето не настоя, а кимна с глава на Вивиан да седне на леглото. Беше ниско и тясно, а покривката беше осеяна с петна от старост и изхабяване. Вивиан обаче не беше придирчива — за нея щеше да е облекчение да седне. Отпусна се тежко върху тънкия матрак точно когато се разнесе воят на сирената.
— Не ѝ обръщай внимание — бързо каза Вивиан, когато Доли понечи да се размърда. — Остани. Това е много по-важно.
Доли дръпна напрегнато от цигарата си, после отбранително скръсти ръце на гърдите и попита напрегнато:
— Заради парите ли е? Искаш да ти ги върна ли?
— Не, не. Забрави за парите. — Мислите на Вивиан се бяха разпилели и тя с мъка успяваше да ги събере, да постигне нужната яснота на съзнанието си. Преди всичко ѝ се струваше съвсем ясно, обаче сега главата ѝ тежеше, слепоочията я боляха непоносимо, а сирената продължаваше да вие оглушително…
— Ние с Джими… — поде Доли.
— Да — бързо я прекъсна Вивиан и главата ѝ неочаквано се проясни. — Да, става въпрос за Джими. — Замълча, търсейки подходящите думи, за да изрече зловещата истина. Доли се взираше внимателно в нея и поклати глава, сякаш някак се е досетила какво е дошла да ѝ съобщи Вивиан. Жестът ѝ вдъхна смелост на Вивиан и тя каза: — Джими — точно когато сирените млъкнаха, — Доли, него го няма. — Думите отекнаха в притихналата стая.
Няма го.
Някой бързо потропа на врата и се провикна:
— Доли, вътре ли си? Отиваме долу в укритието.
Доли не отвърна, вперила поглед в очите на Вивиан. Вдигаше цигарата към устата си, пушеше трескаво, а пръстите ѝ трепереха. Човекът отвън отново почука, но като не получи отговор, хукна по коридора и след това надолу по стълбите.
По лицето на Доли плъзна усмивка, обнадеждена и неуверена, когато тя приседна на леглото до Вивиан.
— Объркала си се. Видях го вчера, тази вечер също имаме среща. Заминаваме заедно, той не би тръгнал без мен…
Не беше разбрала, а и Вивиан за момента не каза нищо повече, потънала в дълбокия кладенец на състраданието, зейнал в нея. Естествено, че Доли няма да разбере, че думите ще бъдат като ледени късчета, които се топят върху пламналото ѝ от недоумение лице. Вивиан прекрасно знаеше какво е усещането да получиш лоши новини, изневиделица да узнаеш, че най-скъпите ти същества са мъртви.