Но после над главите им изтрещя бомбардировач и Вивиан осъзна, че не може да пилее време за съчувствие, че трябва да продължи да обяснява, да убеди Доли, че ѝ казва истината и че тя трябва незабавно да замине, за да се спаси.
— Хенри — поде Вивиан, — моят съпруг… знам, че надали изглежда така, но той е ревнив мъж, склонен към насилие. Затова трябваше да те прогоня онзи ден, когато дойде да ми върнеш медальона, Доли. Той не иска да имам приятели… — Някъде, недалеч, се разнесе мощна експлозия и във въздуха над главите им нещо изсвистя. Вивиан замълча за секунда, всяко мускулче по тялото ѝ беше напрегнато и болезнено, после продължи по-бързо, по-целенасочено и придържайки се единствено към фактите: — Получил е писмото и снимката и се е почувствал унизен Внушила си му, че е рогоносец, Доли, затова е изпратил хората си да оправят нещата — такъв е той, — да накажат и теб, и Джими.
Лицето на Доли побеля като платно. Очевидно беше в шок. Но Вивиан знаеше, че я чува, защото по бузите ѝ бяха започнали да се стичат сълзи. Вивиан продължи:
— Днес трябваше да се срещна с Джими в едно кафене, но той не дойде. Ти познаваш Джими, Доли, той държи на думата си. А ми беше обещал, че ще дойде. И така, прибрах се у дома. А Хенри ме чакаше ядосан, Доли, страшно ядосан. — Вдигна разсеяно ръка към болезнената си челюст. — Каза ми какво се е случило, че хората му са убили Джими заради близостта му с мен. Отачало не бях сигурна как е узнал, но после намерих снимката. Беше отворил писмото — винаги отваря писмата ми — и ни беше видял заедно на снимката. Нали разбираш, всичко се обърка… планът ви страшно се обърка.
Когато Вивиан спомена за плана, Доли се вкопчи в ръката ѝ, изгледа я като обезумяла и каза шепнешком:
— Но не разбирам как… снимката… решихме да не го правим… нямаше нужда, вече не. — Погледна Вивиан в очите и неистово заклати глава: — Това не биваше да се случва, а сега Джими…
Вивиан махна с ръка да прекъсне обясненията ѝ. За нея нямаше никакво значение дали Доли е възнамерявала да изпрати снимката. Не беше дошла, за да натрие носа на Доли със собствената ѝ грешка, сега не беше моментът за обвинения. Ако е рекъл бог, по-късно Доли щеше да има предостатъчно време да се обвинява.
— Чуй ме — каза тя. — Много е важно да ме чуеш. Те знаят къде живееш и ще те погнат.
По бузите на Доли се стичаха сълзи.
— Аз съм виновна — не спираше да повтаря тя. — За всичко съм виновна аз.
Вивиан стисна слабичките ръце на другата жена. Скръбта на Доли беше естествена, съвсем неподправена, но нямаше да ѝ помогне.
— Доли, моля те. Вината е колкото твоя, толкова и моя — извиси глас тя, за да надвика бомбардировачите. — Но вече няма значение. Те идват. Сигурно са на път. Затова съм тук.
— Но аз…
— Трябва да напуснеш Лондон веднага и не бива да се връщаш. те няма да престанат да те търсят, никога…
Разнесе се експлозия и цялата сграда се разтърси по-близо отпреди и макар стаята да нямаше прозорци, през всяка пора на кожата на постройката се процеди тревожна светлина. Доли се ококори от страх. Грохотът беше безмилостен: свистенето на падащите бомби, взривовете, когато те избухваха, стрелбата на противовъздушната артилерия. Налагаше се Вивиан да крещи, за да може Доли да я чува, когато я разпитва дали има семейство, приятели, изобщо някого при когото ще бъде в безопасност. Доли обаче не ѝ отговаряше. Клатеше глава и не спираше да ридае безпомощно, притиснала длани към лицето си. Вивиан си спомни какво ѝ беше казал Джими за семейството на Доли и тогава сърцето ѝ се омекна към другата жена, защото и тя беше преживяла толкова съкрушителна загуба.
Къщата се разхлопа и се разклати, сифонът едва не изскочи от отвратителната малка мивка и Вивиан усети как в гърлото ѝ се надига паника.
— Мисли, Доли — провикна се тя умолително едновременно с оглушителната експлозия. — Трябва да мислиш.
Долетяха още самолети, изтребители, не само бомбардировачи, и оръдията затракаха неистово. Главата на Вивиан щеше да се пръсне от шума, тя имаше чувството, че самолетите прелитат току над покрива на къщата, въпреки че над тях имаше и мансарда, сякаш виждаше коремите им като на китове.
— Доли? — изкрещя тя.
Очите на Доли бяха затворени и въпреки трясъка на бомбите и на оръдията и боботенето на самолетите лицето ѝ за миг просветна, почти се омиротвори, а после тя вдигна глава сепнато и каза:
— Кандидатствах за работа преди няколко седмици. Джими намери обявата… — Взе някакъв лист от масичката до леглото си и го подаде на Вивиан.
Вивиан прегледа писмото — предложение за работа към госпожица Дороти Смитам за пансиона "Сий Блу".