— Да, идеално. Там трябва да отидеш.
— Не искам да ходя сама. Ние…
— Доли…
— Трябваше да отидем заедно. Не биваше да става така. Той щеше да ме чака.
И после отново се разплака. За части от секундата Вивиан си позволи да потъне в болката на другата жена, беше много изкусително да си позволи да рухне, да се предаде и да се откаже, да се потопи… но от това нямаше никаква полза. Вивиан съзнаваше, че трябва да прояви смелост. Джими беше мъртъв. Доли също щеше да умре, ако не започне да я слуша. Хенри нямаше да губи много време. Сигурно главорезите му вече бяха тръгнали. Осъзнала неотложността, Вивиан шамароса Доли — не силно, но рязко. Това свърши работа, защото Доли преглътна следващото ридание и притисна бузата си, хълцайки.
— Дороти Смитам — строго каза Вивиан, — трябва да напуснеш Лондон и трябва да го направиш бързо.
Доли поклати глава:
— Съмнявам се, че мога.
— Сигурна съм, че можеш. Ти оцеляваш.
— Но Джими…
— Стига толкова! — Вивиан стисна брадичката на Доли и я принуди да я погледне в очите. — Ти обичаше Джими, знам го… — И аз го обичах. — Той също те обичаше — божичко, и това знам. Обаче трябва да ме послушаш.
Доли преглътна и кимна през сълзи.
_ Довечера отиди на гарата и си купи билет. Ти… — Крушката примигна, когато наблизо с грохот падна бомба. Доли се вцепени, но Вивиан запази спокойствие и не я пусна. — Качи се на влака и пътувай до последната гара. Не се обръщай назад. Приеми работата, премести се, живей хубав живот.
Докато Вивиан говореше, очите на Доли се промениха, вече гледаха съсредоточено, явно слушаше, чуваше всяка дума и дори нещо повече — започваше да проумява.
— Трябва да заминеш. Възползвай се от втория си шанс, Доли, приеми го като възможност. След всичко, което си преживяла, след всичко, което си изгубила.
— Добре, ще замина — бързо отговори Доли. Стана, измъкна малък куфар изпод леглото си и започна да го пълни с дрехи.
Вивиан вече беше капнала, в очите ѝ бликнаха сълзи от крайно изтощение. Беше готова да сложи край на всичко. Беше готова отдавна, много отдавна. Навън беше пълно със самолети, противовъздушните оръдия стреляха, прожектори се врязваха в нощното небе. Сипеха се бомби, земята трепереше — усещаха го по основите на сградата под краката си.
— Ами ти? — попита Доли, когато затвори куфара и се изправи. Протегна ръка, за да вземе писмото от крайморския пансион.
Вивиан се усмихна, лицето я болеше и беше изморена до мозъка на костите си. Усещаше как потъва под водата към светлинките.
— Не се тревожи за мен — каза Вивиан, докато над главите им трещеше поредният бомбардировач. — Аз ще се оправя. Връщам се у дома.
И тогава се разнесе мощна експлозия и лумна ярко сияние. Всичко сякаш забави ход. Лицето на Доли се озари, чертите ѝ застинаха смаяно. Вивиан вдигна поглед. Докато бомбата летеше през покрива на Рилингтън Плейс номер двайсет и четири и покривът пропадаше през тавана, а крушката в стаята на Доли се натроши на хиляди парченца, Вивиан затвори очи и се зарадва. Най-сетне молитвите ѝ бяха чути. Тази вечер нямаше нужда да ходи до Сърпънтайн. Виждаше блещукащите в мрака светлини, дъното на реката, тунела през центъра на света. А тя беше във водата и плуваше, все по-надълбоко, воалът беше точно пред нея. Пипин също беше там, махаше ѝ с ръка и тя ги видя всичките — те също я видяха и Вивиан Лонгмайър се усмихна. След толкова много време беше стигнала края. Беше сторила каквото трябва. Най-сетне си бе отишла у дома.
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
ДОРОТИ
31
Лондон, 2011 г
Лоръл отиде най-напред на Кампдън Гроув. Не знаеше точно защо, просто беше убедена, че трябва да постъпи така. Явно дълбоко в себе си се надяваше да почука на вратата и да установи, че човекът, изпратил благодарствената картичка на мама, все още живее тук. Преди ѝ се струваше нелогично, но сега, докато стоеше във фоайето на сградата на номер седем — понастоящем сграда с апартаменти за краткосрочно отдаване под наем, — вдишваше лимоновото ухание на ароматизатора и мириса на изморени пътници, се почувства доста глупаво. Жената на малката разхвърляна рецепция отново я погледна иззад телефона и я попита дали е добре. Лоръл я увери, че е. После продължи да разглежда мръсния килим, отдадена на обърканите си мисли.
Лоръл изобщо не беше добре, всъщност беше ужасена. Предишната вечер, когато мама ѝ разказа за Хенри Дженкинс, за това що за човек е бил, я обзе въодушевление. Всичко намери обяснение и тя беше сигурна, че са стигнали до края, че най-сетне е проумяла случилото се през онзи ден. После забеляза пощенското клеймо върху марката и сърцето ѝ подскочи — сигурна беше, че е важно, нещо повече, усещаше откритието като нещо лично, сякаш тя, Лоръл, беше единственият човек, способен да развърже този последен възел. Но ето я сега, стои насред пансион с три звезди в края на дългото си тичане за зелен хайвер и няма къде да потърси, няма човек, живял тук по време на войната, с когото да поговори. Какво означаваше картичката? Кой я беше изпратил? Изобщо имаше ли някакво значение? Лоръл започваше да подозира, че няма.