Махна на служителката на рецепцията, която ѝ каза "довиждане" само с устни, говорейки по телефона, и Лоръл излезе навън. Запали си цигара и запуши нервно. По-късно трябваше да вземе Дафни от "Хийтроу" — поне нямаше да е пътувала до града напразно. Погледна часовника си. Оставаше ѝ да убие още няколко часа. Беше прекрасно и топло, небето беше синьо и ясно, набраздено само от съвършени следи от реактивни самолети, пълни със запътили се нанякъде хора, затова Лоръл реши, че трябва просто да си вземе сандвич и да се поразходи из парка покрай езерото Сърпънтайн. Дръпна от цигарата си и в същия момент си спомни кога за последен път е идвала тук. В деня, когато стоеше пред къщата на номер двайсет и пет и видя момченцето.
Лоръл огледа къщата. Домът на Вивиан и Хенри — мястото на тайно разигравали се сцени на насилие, мястото, където Вивиан бе търпяла с твърдост. По някакъв странен начин и след всичко което беше прочела в дневниците на Кейти Елис, Лоръл знаеше повече за живота в тази къща, отколкото за къщата зад гърба си. Допуши цигарата си замислено и хвърли фаса в пепелника до входа на апартамента. Когато се изправи, вече беше взела решение.
***
Потропа на вратата на Кампдън Гроув номер двайсет и пет и зачака. Украсата за Вси светии беше свалена от прозореца и на нейно място бяха окачени оцветени отпечатъци от детски ръчички — най-малко четири различни големини. Беше хубаво. Хубаво беше, че сега тук живее семейство. На мястото на грозните спомени от миналото сега се пишеха нови. Чуваше шумове вътре, някой определено си беше у дома, обаче никой не идваше да отвори, затова тя отново почука. Обърна се на покритата с плочки площадка и погледна отсреща към номер седем, мъчейки се да си представи как майка ѝ като млада компаньонка е изкачвала тези стълби.
Вратата се отвори и красивата жена, която Лоръл беше видяла предишния път, застана пред нея с бебе в ръце.
— О, боже! — примигна тя с големите си сини очи. — Ама това сте вие!
Лоръл беше свикнала да я разпознават, но в израза на тази жена имаше нещо различно. Тя се усмихна, жената се изчерви, изтри ръка в джинсите си и я протегна към Лоръл:
— Извинете. Къде са ми обноските! Аз съм Карън, а това е Хъмфри — потупа тя дупето на детето и шепата руси къдрици на рамото ѝ се поразмърдаха, а едно небесносиньо око стеснително се впери в Лоръл. — Разбира се, вас ви познавам. За мен е чест да се запознаем, госпожо Никълсън.
— Лоръл, моля ви.
— Лоръл. — Карън леко захапа долната си устна от удоволствие, после поклати невярващо глава. — Джулиан спомена, че ви е видял, но си помислих, че… понякога той… — усмихна се жената. — Ням значение, ето ви и вас. Съпругът ми ще е на седмото небе да се запознаете.
Ти си жената на татко. Лоръл остана с непоколебимото усещане, че се случва нещо повече от видимото.
— Знаете ли, той дори не ме предупреди, че ще идвате.
Лоръл не спомена, че не се е обадила предварително, но все още не знаеше как да обясни посещението си, затова просто се усмихна.
— Заповядайте, моля. Само да повикам Марти от тавана.
Лоръл последва Карън в разхвърляния вестибюл покрай подобна на космически кораб бебешка количка, през море от топки и хвърчила и най-различни обущенца и влезе в топла и светла дневна. От пода до тавана имаше лавици с книги, из цялата стая също бяха пръснати книги, а на стената до семейните снимки на усмихнати и щастливи хора висяха детски рисунки. Лоръл едва не се спъна в едно малко телце на пода — момчето, което беше видяла предишния път, лежеше по гръб със свити колене. Едната му ръка беше вдигната във въздуха и движеше самолетче "Лего", а детето беше напълно погълнато от полета, който съпровождаше с тиха имитация на бръмчене.
— Джулиан — повика го майка му, — изтичай горе, дребосъче мило, и кажи на татко, че имаме гост.
Момчето ги погледна, примигна и се върна в действителността. Видя Лоръл и по погледа му пролича, че я е познал. Без да каже нито дума, без дори да направи пауза в бръмченето на самолета, което имитираше, то насочи машината по нов курс, изправи се на колене и после последва играчката си по застланите с килим стълби.