— О! — притеснено поглеждаше часовника си Роуз. — О, не знам, едва минава пет!
— Хайде, Роузи, скъпа — подкани я Лоръл, ровейки за тирбушон в чекмеджето, пълно с леко лепкави прибори. — Богато е на антиоксиданти, нали знаеш? — Извади тирбушона и стисна лепкавите си пръсти. На практика е здравословна храна.
— Ами… добре.
Лоръл извади корковата тапа и започна да налива. По навик подреди чашите една до друга, за да се увери, че е наляла поравно на трите. Усмихна се, когато се усети — ето това е връщане към детството. Айрис поне ще е доволна. Справедливостта е много деликатен момент между братя и сестри, но е същинска мания за средните деца. "Престани да броиш, цветенце — казваше майка им. — Никой не харесва момиче, което винаги очаква повече от другите."
— Само капка, Лол — предпазливо каза Роуз. — Не искам да вържа кънките, преди да пристигне Дафни.
— Значи имаш новини от нея? — подаде Лоръл най-пълната чаша на Айрис.
— Точно преди да тръгнем от болницата, не ви ли казах? Паметта наистина ми изневерява. Ще пристигне към шест, ако движението ѝ позволи.
— В такъв случай най-добре да приготвя нещо за вечеря — каза Айрис, отвори кухненския килер и коленичи на едно столче, за да огледа срока на годност на продуктите. — Ако оставя на вас двете, ще вечеряме препечени филийки и чай.
— Ще ти помогна — обади се Роуз.
— Не, не — отблъсна я с жест Айрис, без да се обръща. — Няма нужда.
Роуз погледна към Лоръл, която ѝ подаде чаша вино и ѝ направи знак към вратата. Нямаше смисъл да спори. Беше си свещен семеен закон: Айрис винаги готвеше, тя винаги смяташе, че другите ѝ се налагат, а те я оставяха да се наслаждава на мъченичеството си, защото така изискваше дребничката проява на сестринска добрина.
— Е, щом настояваш — каза Лоръл и от бутилката в собствената ѝ чаша изгъргори още малко вино.
* * *
Роузи се запъти нагоре по стълбите, за да провери дали в стаята на Дафни всичко е наред, а Лоръл излезе навън с виното си Дъждът, изсипал се по-рано, беше прочистил въздуха и тя вдъхна голяма глътка свежест. Градинската люлка привлече вниманието ѝ, тя седна на пейката ѝ и бавно се залюля напред-назад с пети. Люлката беше подарък от всички тях за осемдесетия рожден ден на майка им, която веднага заяви, че иска да я сложат под големия стар дъб. Никой не изтъкна, че в градината има и други места с по-хубава гледка. За външен човек разкриващата се гледка надали представляваше нещо повече от празна морава, но членовете на семейство Никълсън знаеха, че пустотата е илюзорна. Някъде там сред потрепващите стръкчета трева се намираше мястото, където баща им се бе строполил мъртъв.
Паметта е доста неблагонадеждно нещо. Паметта на Лоръл я поставяше тук, точно на това място в онзи следобед, с вдигната ръка, за да заслони младежките си очи от слънцето, докато оглеждаше моравата в очакване да го зърне да се връща от работа; в очакване да хукне, да провре ръка под неговата и да го съпроводи до къщата. Паметта ѝ показваше как наблюдава баща си, а той крачи в тревата, спира, за да се полюбува на залязващото слънце и на очертаните с розова ивичка облаци и да отбележи както винаги: "Червено небе по залез — радост за пастира", после тялото му се сковава, той простенва, вдига ръка към гърдите, олюлява се и се строполява.
Обаче всъщност не бе станало така. Когато се случило, тя се намираше на другия край на света, беше на петдесет и шест, а не на шестнайсет години и се обличаше за вечерна церемония в Лос Анджелис, чудейки се дали нейното лице ще бъде единственото без солидна доза ботокс. Не знаеше нищо за здравето на баща си, докато Айрис не се обади и не остави съобщение на телефона ѝ.
Не, друг човек беше видяла да се строполява на земята и да умира през онзи слънчев летен следобед, когато беше на шестнайсет.
Лоръл драсна клечка кибрит и запали цигара, оглеждайки намръщено хоризонта, докато пъхаше кутията обратно в джоба си. Къщата и градината бяха озарени от слънцето, но далечните полета отвъд моравата и по-близо до горите вече тънеха в сянка. Вдигна поглед нагоре, покрай горната част от ковано желязо на люлката, където между листата се виждаше подът на къщичката на дървото. Стълбата също си беше там — дървени летви, заковани за ствола, някои от които бяха увиснали разкривени. Някой беше провесил наниз розови и пурпурни мъниста от края на едната летва — сигурно внуче на Роуз.
Онзи ден Лоръл беше слязла съвсем бавничко.
Дръпна силно от цигарата, потънала в спомена. Сепнато се бе опомнила в къщичката на дървото, незабавно в съзнанието ѝ изникнаха мъжът, ножът и ужасеното лице на майка ѝ, а после момичето забързано пролази по стълбата.