Карън настоя да донесе чай, а Лоръл се настани на удобен диван с драскулки от флумастер по червено-бялата карирана покривка и се усмихна на бебето, което вече седеше на килимче на пода и подритваше някаква дрънкалка с дебелото си краче, — стълбите заскърцаха от бързи стъпки и на вратата на дневната се появи висок мъж, небрежно красив с въздългата си кестенява коса и очилата си с черни рамки. Неговият син пилот го следваше. Мъжът протегна голямата си десница и се усмихна, когато видя Лоръл, поклати смаяно глава, като че ли в дома му се беше материализирало привидение.
— Мили боже — възкликна той, когато дланите им се докоснаха и той се увери, че тя е от плът и кръв. — Мислех, че Джулиан ме поднася, но ето че сте тук.
— Да, тук съм.
— Аз съм Мартин — представи се той. — Викайте ми Мартин и простете смайването ми, но… Разбирате ли, преподавам драма в колежа "Куин Мери" и докторатът ми е посветен на вас.
— Наистина ли? — Ти си жената на татко. Е, това обясняваше нещата.
— "Съвременни интерпретации на Шекспировите трагедии". Беше доста по-суховато, отколкото звучи.
— Допускам.
— А сега ето ви тук. — Той се усмихна, после леко се намръщи и накрая отново се усмихна. Засмя се — прекрасен звук! — Извинете. Но съвпадението е невероятно.
— Каза ли на госпожа Никълсън… на Лоръл… — изчерви се Карън, когато отново влезе в стаята — за дядо? — Плъзна поднос за чай върху ниската масичка, като прокара пътека сред гората от детски играчки, и седна до съпруга си на дивана. Без дори да погледне настрани, подаде бисквита на момиченце с кестеняви къдрици, което изникна неочаквано, предусетило поднасянето на сладкишите.
— Дядо ми — поясни Марти. — Той ме запали по вашата работа. Аз съм ви почитател, но той ви обожава безумно. Не е пропуснал нито една ваша постановка.
Лоръл се усмихна доволна, макар да се постара да го прикрие. Беше очарована от това семейство и от приятно безредния им дом.
— Все нещо е пропуснал.
— Нито едно.
— Разкажи на Лоръл за крака му — нежно потърка Карън ръката на съпруга си.
Марти се засмя.
— Една година си счупи крака и ги принуди да го изпишат от болницата по-рано, за да ви гледа в "Както ви харесва". Води ме със себе си още като бях съвсем малък и ми трябваха три възглавници, за да виждам сцената над предната седалка.
— Явно е човек с превъзходен вкус. — Лоръл флиртуваше, но не само с Марти, а с всички тях. Почувства се високо ценена. Добре, че Айрис не беше тук да види това.
— Така е — призна Марти с усмивка. — Много го обичах. Изгубихме го преди десет години, но не е минал ден, без да ми липсва. — Той побутна черните рамки на очилата си малко по-нагоре по носа си и каза: — Но стига сме говорили за нас. Простете, от изненада още не съм ви питал на какво дължим посещението ви. Сигурно не сте тук, за да ви разказвам за дядо си.
— Всъщност доста дълга история — каза Лоръл, пое поднесената ѝ чаша чай и разбърка млякото. — Проучвам семейната си история, по-конкретно по майчина линия, и се оказа, че някога тя… — Лоръл се поколеба, преди да намери думата, — …е била близка с хората, които са живеели в тази къща.
— Знаете ли кога е било това?
— В края на 30-те години и през първите години от войната.
Веждата на Марти трепна.
— Невероятно!
— Как се казва приятелката на майка ви? — попита Карън.
— Вивиан — отвърна Лоръл. — Вивиан Дженкинс.
Марти и Карън се спогледаха и Лоръл изгледа първо единия, после другия.
— Нещо странно ли казах? — попита.
— Не не е странно, само че… — Мартин се усмихна, свел поглед към ръцете си, докато си събираше мислите. — Ние тук много добре познаваме това име.
— Така ли? — сърцето на Лоръл започна шумно да тупти в гърдите ѝ. Те бяха потомци на Вивиан, естествено. Дете, за което Лоръл не беше намерила сведения, племенник…
— Всъщност историята е доста странна, смятаме я почти за семейна легенда.
Лоръл кимна оживено, за да го насърчи да продължи, и отпи от чая си.
— Моят прадядо Бърти наследил тази къща през Втората световна война. Говори се, че не бил добре, бил много, ама много беден. Работел, откакто се помни, но времената били трудни — бушувала война, — той живеел в малък апартамент до Степни и за него се грижела възрастна съседка, когато изневиделица го посетил лъскав адвокат, който го осведомил, че тази къща му е завещана.
— Не разбирам — каза Лоръл.