— Той също — увери я Марти, — обаче адвокатът бил съвсем ясен. Жена на име Вивиан Дженкинс, за която прадядо ми изобщо не бил чувал, го била направила свой единствен наследник.
— Не я ли познавал?
— Изобщо не бил чувал за нея.
— Но това е много странно.
— Съгласен съм. Отначало не искал да се мести тук. Страдал от деменция и не обичал промените, а си представяте какъв шок било за него, затова си останал в апартамента и къщата стояла празна, докато синът му, моят дядо, не се върнал от фронта и не убедил стареца, че това не е никакъв номер.
— Значи дядо ви познавал Вивиан?
— Да, но никога не говореше за нея. Дядо беше много общителен човек, но по няколко теми не обелваше нито дума. Тя беше едната, а другата беше войната.
— Струва ми се, че нерядко става така — отбеляза Лоръл. — Клетите хора са се нагледали на какви ли не ужасии.
— Да — печално помръкна лицето на Марти. — Обаче в случая с дядо ставаше дума за нещо повече.
— Така ли?
— Мобилизирали го за армията от затвора.
— О, разбирам.
— Не ни казваше почти никакви подробности, но аз се поразрових. — Марти леко се смути и снижи глас, преди да продължи: — Намерих полицейските архиви и научих, че една нощ през 1941 година дядо бил изваден от Темза, премазан от бой.
— От кого?
— Не съм сигурен, обаче докато лежал в болницата, полицията се обърнала срещу него. Втълпили си, че е участвал в някакъв опит за изнудване, и го отвели за разпит. Той се кълнеше, че било недоразумение, а ако познавахте дядо ми, щяхте да знаете, че той не лъже. Ченгетата обаче не му повярвали. Според архива, когато го намерили, носел чек за голяма сума, но не искал да обясни как се е сдобил с него. Хвърлили го в затвора, понеже не можел да си позволи адвокат, естествено, обаче накрая се оказало, че полицията няма достатъчно доказателства, затова го изпратили в армията. Интересно, но той винаги твърдеше, че са му спасили живота.
— Как са му спасили живота?
— Не знам, така и не узнах. Може и да се е шегувал, дядо много обичаше да се шегува. Изпратили го във Франция през 1942 година.
— Не е бил във войската преди това, така ли?
— Не, но е виждал бойни действия — всъщност бил е в Дюнкерк, само че дядо не носел оръжие, а фотоапарат. Бил военен фотограф. Елате да разгледате някои от снимките му.
***
— Мили боже! — възкликна Лоръл, докато разглеждаше цялата стена с черно-бели снимки. — Дядо ви е Джими Меткалф.
Мартин се усмихна гордо.
— Точно той. — и оправи рамката на снимката.
— Тези ги знам. Видях ги на една изложба в музея "Виктория и Албърт" преди десетина години.
— Точно след смъртта му.
— Работата му е невероятна. Знаете ли, майка ми държеше една репродукция на стената, като бях малка, всъщност още я държи. Твърдеше, че снимката ѝ помага да си спомня за семейството си, за случилото се с тях. Загинали по време на бомбардировките в Ковънтри.
— Много съжалявам — каза Мартин. — Ужасно. Не мога дори на си представя.
— Снимките на дядо ви до известна степен помагат да си представим. — Лоръл разгледа всяка снимка поотделно. Наистина бяха изключителни: хора, останали без дом заради бомбардировките, войници на бойното поле. Имаше и едно момиченце със странни дрехи, обувки за степ и твърде големи за нея дамски кюлоти. — Тази много ми харесва — отбеляза тя.
— Това е леля ми Нела — усмихна се Марти. — Е, ние така я наричахме, макар да не ни беше роднина. Беше сираче от войната. Снимката е направена през нощта, когато загинало семейството ѝ. Дядо продължил да поддържа връзка с нея, а когато се върна от фронта, я издири при приемното ѝ семейство. Останаха си приятели до края на живота му.
— Прекрасно.
— Такъв беше той, невероятно предан. Знаете ли, преди да се ожени за баба ми, отишъл да потърси своя стара любов само за да се увери, че тя е добре. Нищо не можело да го спре да се ожени за баба — двамата много се обичаха, — но той казал, че просто трябва да отиде. Войната го разделила от предишната му любима, а след като се върнал, я видял само веднъж, и то отдалече. Била на брега на морето със съпруга си и той не искал да им пречи.
Лоръл го слушаше и кимаше, а после наведнъж парченцата на мозайката се подредиха: Вивиан Дженкинс беше завещала къщата на семейството на Джеймс Меткалф. Джеймс Меткалф с неговия възрастен и болен баща — това беше Джими, нали? Би трябвало. Джими на майка ѝ и мъжът, в когото се влюбила Вивиан въпреки предупрежденията на Кейти, която се опасявала Хенри да не научи. Следователно мама е жената, която Джими издирил, преди да се ожени. На Лоръл ѝ прималя, но не само защото ставаше дума за майка ѝ, а защото нещо се прокрадваше в собствените ѝ спомени.